Обявен при излизането си за „скандално четиво“, „Дневникът на една камериерка” (превод: Изабела Георгиева, 328 стр., цена: 16 лв.) и до днес се радва на нестихващ читателски интерес. Действието ни пренася в Нормандия, в „затънтено провинциално кътче”. В три часа следобед, в един мек дъждовен и сив септемврийски ден, Селестин заема новото си работно място. Дванайсетото за две години. Чрез дръзкия и саморазголващ разказ на съблазнителната камериерка писателят сваля маската на буржоазната благопристойност в безжалостна сатира на провинциалните и парижките нрави, с надигащия се след аферата Драйфус антисемитизъм и национализъм.
След дълги години забвение Октав Мирбо е преоткрит от водещия литературен и артистичен авангард на XX век. Прочут френски журналист, художествен критик, памфлетист, романист и драматург, съвременник на Зола, Мопасан и Доде, той е автор на романи като „Абат Жюл“, „Голгота“, „Градината на мъченията“ и „Дневникът на една камериерка“. Първоначално причисляван към школата на натуралистите, днес Мирбо е оценен по достойнство като предтеча на модернизма, разчупил романовите кодове на натурализма и отредил ключово място на субективността в разказ от първо лице, скъсващ с условности като правдивост, благоприличие и „реализъм“.
„Дневникът на една камериерка” има поредица от екранни адаптации – от първата екранизация на Жан Реноар, през великолепния едноименен филм на Луис Бунюел, с Жана Моро и Мишел Пиколи, до най-новата екранна версия на Беноа Жако, с Леа Сейду и Венсан Лендон, която е част от програмата на „Синелибри” 2017.
--
– Имате ли други? – попита ме след кратко мълчание, през което ми се стори, че погледът му странно заблестя.
– Други имена ли, господине?
– Не, детето ми, други обувки...
И заоблизва като котка устни с острия си език.
Не отвърнах веднага. Думата „обувки“, която ми припомни безочливо присмехулното изражение на кочияша, ме слиса. Значи това все пак имаше някакъв смисъл?...
След едно още по-настойчиво запитване се принудих да отговоря, но гласът ми бе дрезгав и смутен, сякаш признавах любовен грях:
– Да, господине, имам и други...
– А лачени?
– Да, господине.
– Много... много лъскави?
– Да, господине. – Хубаво... Хубаво... А от жълта кожа?
– Нямам, господине.
– Трябва да имате... Ще ви дам.
– Благодаря, господине!
– Хубаво, хубаво... мълчи!
Обзе ме страх – в очите му засвяткаха помътени пламъци, покри ги алено було, както в любовен спазъм... Капки пот се стичаха по челото му... Очаквах да припадне и за малко не извиках и за помощ, но кризата се уталожи и след миг-два, макар че от крайчеца на устните му още се стичаше пяна, той подзе с успокоен глас:
– Няма нищо... мина... Разберете ме, детето ми... Аз съм малко особняк... На моята възраст това е позволено, не е ли така?... Ето например според мен не е прилично една жена да си лъска сама обувките, камо ли пък моите... Аз много уважавам жените, Мари, и не мога да търпя такова нещо... Затова аз ще лъскам обувките ви, обувчиците ви, милите ви обувчици... Аз ще ги поддържам... Чуйте ме внимателно... Всяка вечер, преди да си легнете, ще донасяте обувките си в спалнята ми, ще ги поставяте на малката масичка до леглото и всяка сутрин, като дойдете да отворите прозорците, ще си ги вземате обратно.
И като забеляза огромното ми удивление, прибави:
– Хайде-хайде... не ви искам кой знае какво, в крайна сметка това е нещо съвсем естествено... И ако се държите мило... Той чевръсто измъкна от джоба си два наполеона и ми ги подаде. – Ако сте мила и послушна, често ще ви правя малки подаръчета. Гувернантката отделно ще си ви плаща заплатата всеки месец. А и аз, Мари, ще ви правя малки подаръчета, но между нас да си остане. И какво ви искам в замяна?... Хайде, не е чак толкова необичайно. Толкова ли е необичайно, боже мой?