“Историята на прислужницата” или “The Handmaid’s Tale” e сериал-адаптация на едноименния роман на Маргарет Атууд от 1985. Продукция на Hulu с надвишаващ 8 imdb рейтинг и сценарий, достоен по красота на оригиналия текст. Първият сезон доби маса фенове и зароди обсесия сред по-чувствителните, а вторият захрани с равностойно качество, за да се роди с писък продължението. На 5-ти юни тръпката бе възобновена. Следват малко спойлери, но повече анализ и любов.
https://www.vibes.bg/10-%d0%bd%d0%b5%d1%89%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%b8%d1%82%d0%be-%d0%bc%d0%be%d0%b6%d0%b5-%d0%b1%d0%b8-%d0%bd%d0%b5-%d0%b7%d0%bd%d0%b0%d0%b5%d1%85%d1%82%d0%b5-%d0%b7%d0%b0-%d0%98%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80/
Историята е многопластова и жива, представя религиозен бъдещ свят, обхващащ част от Америка, зовяща се Гилеад, в който цари патриархат, фанатизъм и средновековни ценности. Безплодните богати жени са украшение, без власт , право на глас и книги, а раждащите са роби-сурогатни майки.
Единство и непознаваща умора любов е лайт мотивът в "Историята на прислужницата". Визуално изящество, дълбоки емоции и гейм ъф тронска жестокост. Всъщност може да се очаква много повече от първобитен захлас по обрати. Женската аудитория пропада в колективната памет на майчината любов, за която нищо написано, изречено, заснето или римувано някога би било достатъчно да вкара в израз извора на сила.
Трети сезон, без първите си серии, е доста по-бавен и ненаситен. Все пак ни сварва на място, на което малко от нас биха останали при даден избор. А именно военния, изтрещял Гилиад. През последната серия на втори сезон, Джун подкопава единствената си възможност, извоювана с кръв и сълзи, за да спаси човек, без когото не може. Един излиза, друг остава, като в изчанченото равновесие във вселената. Не можеш да разчиташ кой от двамата ще си другия път.
Този сезон е чаканата ревюлоция, плодовете на борбата и мъките. Справедливостта пропълзява и измежду абсолютните фанатици в лицето на семейсто Уотърфърд, в чийто дом пребивава Джун от началото на сериала. Втори сезон свършва с позволението на Серина Джой (мисис Уотърфърд) за извеждане на бебето, с което Джун ги дарява, извън лапите на страната. Благодарение на майчината безусловност, обтегнатите отношения между нея и главната героиня раждат приятелство. Или по-скоро съюзничество, но и женско разбиране, силна емпатия, подкрепа.
До към средата на сезона, двечките си подават рамо и дори Фред, съпругът на Серина, не желае да разстрогне този бонд, защото споделя симпатиите на жена си, макар през друга призма. Серина се заслушва в съвети отноно издигането си в йерархията, тоест стигане до право на глас в мъжкия свят. Джун почти вижда първородната си дъщеря, осиновена от семейство Маккензи. Разбира се, нищо не е лесно и не върви по масло. Новото назначение на Оффджоузев (Джун) прилича на покаял се антихтрист, проектирал реална дистопия, но съжаляващ потърпевшите мравки. Той е командирът, помогнал на Емили (Алексис Бледел) да избяга заедно с бебе Никол - човек-енигма, благороден, но държащ на собствените си правила повече от съвестта. Закрилящ орлово болната си жена, но намиращ време и поле за игрички по надмощие.
Леля Лидия, или най-върлият антагонист в "Историята на прислужницата", разбира се е ключовият злодей, отново с изкривените си ценности и побутване в “правия път”. Отново причинява невинна смърт, и отново използва силата си, дори физически осакатена от втори сезон, за да сплашва и унижава. Не можем да разберем възхищава ли се на духа на Джун, или повече иска да го счупи. От първи флашбеци от предишния й живот, най-сетне се докосваме до сърцето и мотивите преди чудовището. Ан Доуд е несравнима в предаването на злост и мъка едновременно, както и Маделин Брюър (Джанин) пак си е цар на красивата лудост.
Доста често прескачаме и към Канада, където Люк и Мойра, съответно съпруг и най-добра приятелка на Джун, посрещат Емили и малката Никол и през страховете си, опитват да живеят нормално. Естествено, страданието витае плътно навсякъде, както и провокациите от Гилеад, както и любовта, от препятствията пред която, боли най-отровно. Ник, освен шофьор, втори възлюбен на Джун, и треска в сърцето на мъжа й, е пълен с изненади. А ако следим сериала, не вярваме в приятните.
Серина (иначе така лъчезарната Ивон Страховски) не успява да замаже най-мътните си цветове и да се лиши от егоистични действия. Неповърхностно сменяща образи, а разгръщайки нюансите си досущ реален човек, заедно с повечето персонажи. Можеш да крещиш, съсипеш съдбата или деня на някого и пак да ти пука, нали.
Джун също така среща нов враг-приятел в лицето на поредната си насрочена дружина за пазаруване. Сблъсъкт с нея, въпреки жестоките обрати, в крайна сметка вдъхновява и поддържа искрицата надежда и силата, нужна за крайни действия към свобода. Последната серия дорисува това осъзнаване и ни оставя в очакване на още по-голямата промяна.
Пак, както всеки сезон, прехвърчаме през няколко свята - минал, сегашен и мечтан бъдещ, докато се тюхкаме как сме вярвали, че нашият е сбъркан. Джун е очите, яростта и надеждата на всеки, обречен да се мъчи без смисъл. Тя е главното дръзко лице, събирателният образ на майките в червени роби, служещи за разплод на лишени от деца семейства. Докато антиутопията се разгръща с жестокости и несправедливости, всеки жонглира със страховете и правомощията си, като ги примесва. Облекчението е в спомените, в малките жестове и победи.
Наблюдавам, че малцина затварят прозореца безразлични след два кадъра, епизод или реплика. Не се препоръчва на мразещи патоса и изобилието на точни думи в точно време. Или пък на пристъпи на смелост и нечовешка издръжливост, при положение че чакането по гишета по обяд ни освирепява. Все пак, ако сетивата ви държат на сочно и качествено съдържание с повечко тегавост за тяга, вашето е.
