Всеки ден, в който се измъкваме успешно от леглото, излизаме навън и потъваме в шумотевицата от трамваи и хора, е ден, в който се налага да отстояваме себе си.Това е нещо наложително точно толкова, колкото да пием по 1,5 л. вода и да не се обездвижваме. Само че сега ще говорим за обездвижването на гласните струни, когато най-много ни трябват. Защото изпуснеш ли момента 1-2 пъти, след това става все по-трудно да покажеш на отсрещната страна, че границата е премината и че забавеният отговор не е непременно съгласие.
Понякога се оплакваме, че шефът ни, гаджето или приятелка се държи кофти, но за да се случи това, то първо трябва да бъде допуснато от самите нас, правейки от прецедента ежедневие ужасно неусетно и неосъзнато. Ако често оставаш извън работно време или търпиш избухливостта на колега, няма кого другиго да обвиниш, освен себе си. Нещо, което много дълго време ми се случваше, понеже конфликтите ме объркват и не успявам да реагирам адекватно на момента, а после моментът е отлетят безвъзвратно и с него шанса да докажеш, че никой няма право да ти се качва на главата.
Първият път, в който ясно и спокойно заявих, че не намирам ситуацията за редна и отказвам да участвам в нея, защото въпросът е принципен, изпитах огромно облекчение от простотата и ефективността на този акт. Вместо да предъвквам после на ум или по телефона с майка ми хипотетично какво е можело да кажа и какво не, просто го направих и затворих порочния кръг. Естествено отсрещната страна не беше очарована, но от моя спокоен тон и неговия нервен, още повече ми се избистри в съзнанието мисълта, че неговият глас трепери не защото е прав, а защото иска отчаяно да прикрие несигурността си.
Какво би станало, ако можехме да реагираме винаги осъзнато и без излишна емоционалност? Никой не знае, защото предполагам не съществува такъв човек, или ако все пак го има, живее някъде сам и изолиран на хълм. И все пак всеки един подобен момент на защита в първо лице ме кара все по-често да успявам да я приложа, виждайки как „нападателят” постепенно губи мотивация да опитва да ме разклати.
„Човек, който си губи своето време, винаги без най-малко угризение на съвестта посяга и на чуждото”, е написала Джейн Остин и този цитат аз разбирам по много начини. Един от тях е баналната ситуация, в която приятел ти прави сценка или се сърди за нещо, което е очаквал от теб. Ужасно много време и усилия се хвърлят в обяснения, предъвкване на едно и също, абсолютно обречен сам по себе си разговор, който е прието да се води, за да покажем на другия, че ни пука за него. Което ми се освен ненужен разход на енергия, и лоша услуга за двете страни. Представи си мислено как изтриваш с гумичка тази сценка от бялата дъска и просто напиши кратко, точно и ясно ”направих това, защото почувствах еди-какво си, не искам да ми вменяваш вина за собствените си страхове и комплекси”. Ако човекът е адекватен (а сигурно е, нали ти е приятел?), подобна реакция първо ще го обърка, после ще го ядоса и накрая би трябвало да го отрезви.
Апелирам за хигиена в отношенията – по-малко пелтечене, повече аргументация и никакво крещене...
