"Хари Потър и Прокълнатото дете" беше история, която очаквах с огромно нетърпение. След като Джоан Роулинг категорично беше заявила, че продължение на романите няма да се появи на бял свят, тя наруши обещанието си, пресъздавайки реалността на магьосническото общество 19 години по-късно под формата на пиеса. Естествено постановката се появи и на хартия като сценарий - първоначално на английски език, като за премиерата авторката избра емблематичната дата 31 юли - рожден ден и на нея, и на Хари Потър, а от няколко дни и на български - датата на родната премиера беше 13 октомври, като 13 също е знакова цифра за българските фенове, защото романите винаги се появяват на това число.
Търпеливо изчаках "Хари Потър и Прокълнатото дете" да излезе на български език и в момента, в който се озова в ръцете ми, започна четенето. След по-малко от половин ден бях привършила т.нар. сценарий, а чувствата след прочитането му бяха смесени.
В заглавието съм използвала фразата "първи впечатления", защото пиша почти непосредствено след изчитането на книгата. Вероятно ще я прочета поне още веднъж, защото това е малък ритуал, който имаме с останалите седем книги от поредицата - избирам случайно заглавие, отварям го на произволно място и си чета. За пореден път. Понякога пък ги започвам отначало. Защото светът на Хари Потър е толкова многопластов, че всяко ново прочитане може да разкрие важни пропуснати факти от магьосническата вселена.
В "Хари Потър и Прокълнатото дете" ми липсваше стилът на Джоан Роулинг. Липсваха ми описанията, навлизането в душевността на героите. Разказана под формата на сценарий, историята придобива скучноват оттенък. Описват се действие след действие, след действие... но емоционалният свят на образите така и не успява да бъде разгърнат.
Първите седем романа разкриват по една година от живота на Хари Потър. Осмата история обхваща четири години, при това в само около 350 страници. Време... ключово понятие в "Хари Потър и Прокълнатото дете".
От тук нататък следват спойлери, затова ако не искате да си разваляте удоволствието от прочитането на "Хари Потър и Прокълнатото дете", спрете дотук.
Седмият роман "Хари Потър и Даровете на смъртта" завършва с главата "Деветнайсет години по-късно". Тогава Хари и Джини, заедно с Рон и Хърмаяни, се срещат на гара "Кингс Крос" и изпращат част от децата си в Хогуортс. Научаваме, че главният герой е кръстил двама от наследниците си на своите родители (Лили и Джеймс), а един от синовете му носи имената на двама от най-великите директори в училището за магия и вълшебство - Албус Сивиръс. Именно той е главният герой в "Хари Потър и Прокълнатото дете".
Подобно на Хари, той също носи белега на известността, без обаче да я е търсил. Но докато на първия се налага да се справя с трудности, основно провокирани от наличието на черен магьосник, чиято единствена цел в живота е да го убие, вторият трябва да оправдава великите постижения на баща си, чието повторение всички очакват от него.
Вече вероятно предполагате, че Албус Сивиръс не се справя със задачата. Той не е талантливият играч на куидич, не успява дори с това да бъде разпределен в дома, в който отиват всички от семейство Потър. На всичкото отгоре най-добрият му приятел се оказва момче на име Скорпиус - синът на някогашния смъртожаден Драко Малфой.
Общо взето Албус Сивиръс се чувства като разочарование за своя баща, който дори веднъж му казва, че понякога има моменти, в които му се иска да не е негов син. Порасналият Хари се е променил прекалено много - отдавна не е онова дете, което се впуска в приключения, без да мисли. Той е служител в Министерството на магията и сякаш твърде бързо е забравил всичко онова, което го е карало да се чувства не особено добре като ученик. И фактът, че не разбира Албус Сивиръс, чийто вътрешен свят до голяма степен прилича на неговия, е всъщност съвсем логичен за истинската реалност, в която родителите забравят, че някога също са били деца.
Един времевърт. И двама ученици, които искат да се върнат няколко десетки години назад, за да се озоват в годината на Тримагическия турнир и неговите четирима участници. За да спасят един от тях. Седрик Дигъри.
Няма как да не си спомняте от "Хари Потър и Затворникът от Азкабан", че с времето шега не бива. Всъщност точните думи на Хърмаяни в същата тази книга са, че "никой няма право да променя времето". Защото последствията могат да бъдат наистина страховити.
Три изпитания и три връщания назад във времето. Три промени, които изпращат героите в паралелни реалности. Реалности, показващи какво би се случило, ако един малък детайл бъде променен. Реалности, в които Волдемор би могъл отново да бъде сред живите.
Белегът на Хари не го е болял от 22 години. Но изведнъж отново напомня за себе си. Дали Волдемор отново е успял да се завърне? Или някаква част от него? А може ли най-могъщият черен магьосник на всички времена да се е сдобил с дете?
Изведнъж историята придобива вид на сапунен сериал. Появата на Делфи е колкото неочаквана, толкова и нелогична. Мога да приема, че синовете на Хари и Драко не са популярни в училище, за разлика от своите бащи, а освен това са и най-добри приятели. Мога да приема, че дъщерята на Хърмаяни Роуз е абсолютно нейно копие. Мога дори да приема, че най-големият страх на Хари Потър се оказват гълъбите. Но да приема, че докато е планирал как да унищожи Хари, междувременно Волдемор е направил дете, това вече ми идва в повече.
Очаквах осмата история да не се съсредоточава изцяло в един от синовете на Хари, а да разкаже по какъв път са поели и други герои от сагата. Ключови персонажи като семейство Уизли и Хагрид например дори не се споменават. Големият син на Хари Джеймс, както и малката му дъщеря Лили също не присъстват в картинката. Ясно е, че една пиеса няма как да проследи животите на твърде много герои, но защо тогава Роулинг трябваше да я създава - пускайки малко "Хари Потър" на своите почитатели, но едновременно с това ощетявайки ги с толкова много неизвестни.
Ако трябва да обобщя какво ми хареса и какво не от "Хари Потър и Прокълнатото дете", то това е следното: хареса ми, че се появи още една история от толкова любимата ми поредица; хареса ми, че в нея има обрати; но не ми хареса липсата на живот у героите; не ми хареса лаконичността; не ми хареса изолирането на историята.
Очаквах повече. И все още тая надежда, че Роулинг ще продължава да разширява света на Хари Потър. Но в книги. Не в пиеси, замаскиращи така чаканото продължение. Не в цели пет филма, разказващи истории за фантастични животни (и къде да ги намерим). Не в сайта Pottermore, в който периодично се появяват истории, повече или по-малко свързани с времето на Хари Потър. А просто в книги. Но на този етап това едва ли ще се случи.
Още за Хари Потър и Джоан Роулинг:
Щипка магия от специалното издание на "Хари Потър и Философският камък"
Зад маската на Робърт Галбрейт
Алън Рикман: един актьор, чиято следа ще остане завинаги
Заглавна снимка: by Rob Stothard
1 коментар
Аз я прочетох още като излезе на английски. Беше пълно разочарование. Нелогично е общо-взето цялото държание на Албус. Приемам, че за него е различно, щом е в Слидерин, да не кажа точно заради това няма ли да се очаква от Джеймс да се справи с цялата ситуация със славата на баща си? Той е най-големият син на Хари, даже е и в Грифиндор, а е не повече от две години по-голям от Албус по мой спомен. Най-малкото ще се подкрепят. Роулинг неведнъж е казвала, че след войната домовете се смесват повече помежду си. Останалите герои са също до голяма степен "out of character". Може би се дължи на това, че пиесата е в съавторство, а не е изцяло на Роулинг. А може и просто да се дължи на факта, че тя отдавна е пуснала тези си герои да поемат своя живот и не може да се завърне към писането за тях. Хайде да не задълбавам повече, но каквото и да кажем, пиесата не е и близо до нивото на поредицата.