„Физика на тъгата‘‘ е особена книга. Когато се опитах да я препоръчам на приятел да я прочете, се колебаех как точно да я дефинирам. „Особена‘‘, казвам. „Такава книга не си срещал“.
След като прочетох романа за втори път, не можах да остана безразлична и ето ме пред белия лист. Впила съм поглед в него (романа) и се мъча да прочета отвъд написаното. „Този път ще успея“, заканвам му се аз и започвам писането. Защото този път съм по-близо до „Физиката“ на тъгата.
Лабиринти, минотаври, кашони, бомбоубежища, капсули, изрезки, истории, чужди и свои, продавачи и купувачи, минало и бъдеще, вчера и днес. Така ниже книгата своите страници. Започва от детството и завършва в него. Само там тъгата е отсъствие. Може би точно това търси авторът през цялото време, как да излъже тъгата. И се скрива от нея в детството.
Лабиринтът на живота предлага пред нас дълги коридори, които водят към други коридори, задънени улици, затворени врати и прозорци. Единственият изход от лабиринта е смъртта. Като минотавъра. „Минотавър ли съм и аз?“, се питаш непрестанно, четейки страница след страница. „А какво друго!“, ти отговаря книгата. Защото и аз, и ти сме били затворени от безизходица, от самота, от отчужденост.
„Физика на тъгата“ са истории за теб, за мен, за Минотавъра, за детето в нас и възрастния, в когото сме се превърнали. За пътувания между вчера, където всячески се мъчиш да се върнеш и днес, от където бягаш. За моменти от кратки радости и безкрайни тъги. За лабиринти, в които да се губим, но и от време на време да се намираме. За всички нас, които сме стояли в безгрижното си детство на прага на село, на прага на живота, на прага на лабиринта.
