След 18 часа вече е тъмно. Мракът носи малко страх, малко студенина, дори и в централните места на столицата. Хладът преминава през дрехите ми и за пореден път осъзнавам, че коженото яке вече не е добра идея. Опитвам се да се стопля, но безуспешно. Ръцете ми са ледени и празни. Прибирам ги в джобовете, но разлика няма. Потрепервам.

След 18 часа вече е тъмно. Излизаме заедно и виждам заобикалящите ме сгради, окъпани в светлина. Потрепервам от студа, но едно докосване е достатъчно, за да премине топлината през тялото ми. Ръцете ми замръзват и прибирам едната в джоба на якето си. За другата ме хваща Той и ме повежда като малко дете. Уютно ми е.

След 18 часа вече е тъмно. Вървя към клиниката сама с уплашените си мисли. Есенните листа по земята танцуват, подпомагани от градския трафик. Колите ме подминават една след друга, същото правят и хората. Сигурно се прибират вкъщи и бързат за вечеря със семейството си. Улицата е сива, толкова сива. А студът продължава да е пронизващ.

След 18 часа вече е тъмно. Заедно отиваме на задължителните рутинни изследвания, които не пропускам всяка година. Не се притеснявам, защото не съм сама. Надявам се само да мине по-бързо и да не боли. Всъщност никога не боли, но страхът е по-страшен и от най-неприятното физическо усещане.

След 18 часа вече е тъмно. Чакам асансьора, за да стигна до лекарския кабинет. Страх ме е от асансьори. Влизам вътре, натискам копчето за четвъртия етаж и той тежко тръгва нагоре. Не виждам на кой етаж съм, страх ме е да не спре и да остана вътре. Дали има обхват? А ако спре токът?

След 18 часа вече е тъмно. Само с Него не ме е страх от асансьорите, макар че докато сме вътре, Той ми се подиграва. Аз пък се плаша, че като мърдаме твърде много и можем да спрем между етажите. Само това Му трябва, за да се облегне с все сила на стената и да разклати кабинката, а аз да извикам като превзета госпожица.

След 18 часа вече е тъмно. Чакам пред лекарския кабинет и за пореден път си припомням колко депресиращо ми действа бялото осветление в болниците. Старите дивани в чакалните също не помагат. Поглеждам хората срещу мен – никой не изглежда притеснен, май са по-скоро отегчени. Секундите са часове, а минутите – денонощия.

След 18 часа вече е тъмно. Май говорим на твърде висок тон помежду си. Трябва да решим какво да вечеряме – дали нещо бързо на крак, или пък да си спретнем хубава вечеря вкъщи. Само да мине този преглед и да си тръгваме. Добре поне, че ще има на кого да си оставя якето и чантата отвън.

След 18 часа вече е тъмно. Излизам навън и студеният въздух пронизва тялото ми. Сама ли съм? Мислите ми бушуват и не чувам дори шума на автомобилите по оживения булевард. Какво се случи преди малко? Някой май говори. Ръцете ми треперят. Няма страшно. И в тълпата можеш да си сам. А аз къде съм?

Автор

Станислава е един от основателите на VIBES. Филолог по образование и автор по призвание. Пада си по книги, бяло вино и котки, може и да не са в този ред. Разполага със заразително чувство за хумор, но не ви пожелаваме да попадате под неговия прицел.

Напишете коментар