Роден е и израства в Адис Абеба, в слънчева Етиопия, но по-голямата част от съзнателния си живот прекарва в България. Идва тук, за да учи за инженер, но вместо това става музикант и любител-кулинар с ранг на master chef — твърдят го приятелите му, твърдят го и многото непознати, които е гощавал с традиционна етиопска храна и прясно изпечено кафе (от Етиопия, разбира се).
Бисо Бисрат е от онези редки хора, които умеят да бъдат приятели. И да разбират другите, различните. Затова и тук бързо намира своята среда, от музиканти, художници, артисти… и обиква страната ни като своя. Въпреки балканския студ и сивото студентско общежитие, които са му първи спомен от България (без да броим полетът от Атина до София със самолет на Балкан, причинил му силни турбулентни емоции)
Ще те върна много назад във времето, преди близо 40 години, когато за първи път пристигаш у нас като студент-стипендиант от Етиопия. Защо избра да следваш висше образование в България?
През 80-те години Етиопия беше социалистическа държава и добрите гимназисти се ориентираха към кандидатстване извън страната, в соц блока, най-вече в Русия. Аз обаче избрах България, сигурно защото за нея имаше по-малко кандидати (смее се). Не знаех почти нищо за страната. Но ми се струваше, че Етиопия и България имат общо.
Двете страни винаги са били в много близки дипломатически взаимоотношения. В Адис Абеба има посолство на България, дори и булевард с името “България”.
Хайле Селасие (бел. р. последният император на Етиопия, управлявал от 1930 г. до 1974 г. ) е идвал на посещение тук в началото на 60-те години на миналия век. Подарил е монети с неговия лик на патриарх Кирил, както и икона на чернокожата Дева Мария — за нея веднъж ми говори дори игуменът на Кремиковския манастир.
Етиопия също като България е източноправославна християнска страна.
Всеки път щом вляза в храм или църква, разпознават откъде идвам, защото знаят, че имаме обща религия. Църквата у нас, както и тук, следва Григорианския календар. Въпреки че в Етиопия имаме тринадесет месеца. 12-те месеца са по 30 дена, а последният, 13-ти месец, който наричаме “пагуме” е с 5 или 6 дена (в зависимост от това дали годината е високосна).
В свещения град Лалибела (бел.р. комплекс от 11 църкви, известен като африканския Йерусалим) пък са открити едни от най-древните православни църкви в света. Интересното е, че върху някои от тях са изписани символите на всички религии. Били са вкопани под земята. Легендата разказва как едно дете-овчарче все сядало под едно и също дърво, където си дълбаело нещо и накрая попаднало на огромен камък, който се оказал покривът на една от църквите.
Може би заради тези културни и религиозни връзки между нашите две държави, подсъзнателно те е теглило към България?
Може би. Или пък в друг живот съм бил българин. Знам ли (смее се).
Разкажи какво беше чувството, когато кацна на летище София за първи път.
Беше през септември месец, 1988 година и беше страшно. С Етиопските авиолинии първо кацнахме в Атина (Гърция) откъдето трябваше да се прекачим на самолет на “Балкан” до София. В Атина беше приятно топло, почти като в Етиопия по това време.
Когато получихме стипендия да следваме в България, ни предоставиха само няколко книги в превод на амхари (официалния етиопски език) и на английски. Четохме книги за българския фолклор, както и габровските шеги — те бяха дори в превод на амхари и много им се кефихме. Гледахме и някакви снимки, даже ни пуснаха и няколко български филма.
Шокът обаче беше голям още като се качихме в самолета на “Балкан”. Беше като летящ трамвай. Вътре всички хора държаха в скута си някакви кашони, торби, прибираха се от чужбина с нови телевизори. Като кацнахме в София, навън беше сиво и студено, духаше леден вятър. Ние си носехме само леки дрехи, летни обувки, никакви якета. Настаниха ни бързо в Студентски град, по трима в стая. На следващия ден не смеехме да излезем от стаята, защото само като отворехме прозореца и влизаше непоносим остър студ. После етиопски студенти от по-горните курсове ни заведоха в ЦУМ, за да си купим зимни дрехи и обувки.
Какво беше приет да следваш?
Бях приет във ВИАС, специалност транспортно инженерство. Но първо започнах да уча български, защото в университета се преподаваше само на български език. На мен вторият ми език е английски (в гимназията в Етиопия учехме предимно на английски, не на амхари, макар че помежду си разговаряхме на нашия етиопски език, който е семитски език, близък до арабския). Цяла година учех български. По това време нямахме право да си общуваме с българи, комсомолът не разрешаваше, затова и нямаше кой знае как да го практикуваме. На третия месец започнахме да изучаваме математика, физика, което беше по-добре, защото са изчисления, не думи. Имахме и часове по фонетика, учехме се как да изговаряме правилно думите. Някои ни бяха доста сложни, особено по-дългите като “общежитие”, “преподавателка”. В магазина отивахме и вместо червено вино си купувахме оцет, защото шишетата бяха еднакви.
Усещаше ли някакво по-специално отношение от българите към теб?
Не бих казал. В България вече имаше доста чернокожи студенти, а и през 89-а година границите започнаха да се отварят. Иначе и в Етиопия бяла жена или мъж на улицата биха предизвикали любопитство. Макар че там и през социализма имаше всякакви хора - италианци, руснаци, азиатци, англичани, даже и българи. Живееха и работеха в Етиопия.
С други думи си израснал в международна среда, където не са разделяли хората по националност, етнос или религия.
Да, живеех в центъра на Адис Абеба, а в гимназията имахме доста чужденци преподаватели — от Русия, от Индия. Като деца често ходехме и в мюсюлманските квартали, за да ядем от тяхната храна, въпреки забраната на родителите ни.
Вървеше ли ти следването?
ВИАС е много труден университет, а и аз бях доста млад. Имах нужда от подкрепа и помощ, но по-големите студенти нямаше как да ми помагат, защото и те бяха заети с много учене. Беше доста сложно — висша математика, чертежи. Висшата математика нямаше нищо общо с математиката, която ние бяхме учели в гимназията. В крайна сметка, в трети курс, реших да се откажа от следването.
Но не се отказваш от живота в България. Защо остана?
Заради българските ми приятели. Винаги много съм обичал музиката, фънк, хип-хоп, реге и през нея се срещнах с много интересни хора. Имах едни приятели от смесен брак, брат и сестра, с майка българка и баща суданец, Яската и Магда. Те ме вкараха в музикантските среди. Тогава се запознах и с Виктор Лилов (бел. р. музикален продуцент, книгоиздател). Правехме си домашни партита в къщата на Виктор. Той имаше много плочи, касетки, дискове. Постепенно компанията ни се увеличи и по едно време дори си имахме и фънк банда.
Не попадна ли и на лоши хора —такива, които безпричинно мразят различните от тях?
Попадал съм, разбира се. 90-те години си бяха опасни, дори в градския транспорт не беше безопасно да се пътува. Но това е част от живота и аз не задълбавам в нея. Обръщам внимание на хубавото. През страшните 90-те ми се роди и син, Мартин, който сега е на 23 години и прави своя хип-хоп музика.
Можеш ли да кажеш коя е най-добрата и коя най-лошата страна на българите?
Не мога. Хубавите хора са си хубави хора, без значение откъде идват. Иначе и вие, като етиопците, обичате майтапа, както и да закъснявате за срещи (смее се).
Кога откри, че имаш талант за пеене?
Помня, че бях в 8-ми клас и в междучасието съучениците ми бяха донесли касетофон с музика. С един приятел излязохме на подиума пред дъската, за да изпълним кавър към парчето, което звучеше. Аз бях много срамежлив и от срам щях да падна още докато се качвах на подиума. В крайна сметка двамата заедно изпяхме парчето на амхари. Ръкопляскаха ни много и тази първа моя изява на сцена взе, че ми хареса.
Първите ми музикални изяви тук в България бяха в края на 90-те с Андрей Русков, известен като Mindstorm. Тогава започнахме да правим импровизации по софийските клубовете с вокали, живи инструментали и drum&bass. Това беше времето на Метрополис, на електронните партита.
Drum&bass обаче няма много общо с реге звученето, към което сега си ориентиран…
Всъщност в Out of Babylon, едно от парчетата на групата Rebelites, в която пея, има и лек drum&bass. В музиката нещата често се смесват.
Как всъщност стана вокалист на реге бандата Rebelites?
Те ме откриха доста случайно. Имах бакалия в квартал “Лагера”, където беше и студиото “Балкантон” на Цветан Чобанов и Александър Георгиев, които са основателите на групата. Цеци (Цветан Чобанов) случайно мина с колата покрай магазина, където бях опънал знамето на Етиопия, спря и ме заговори. После ме извика в студиото. Пробвахме различни неща. В началото ми беше много трудно, защото Цеци и Сашо са завършени музиканти, имат инстинктите на музиканти, а аз не знаех нито кога да започна да пея, нито кога да спра. Репетирахме много и в крайна сметка се получи. След шест месеца мъчение в студиото (смее се) през 2010 година направихме първия си концерт. Аз бях първият фронтмен на бандата, след това дойде Михаил Люлев и станахме двама. През пандемията обаче всичко спря. Сега започнахме да се събираме отново и скоро, надявам се, ще направим нещо заедно.
Освен с музика, се занимаваш и с кулинария. Преди пандемията имаше собствено заведение в София, където освен истинско етиопско кафе, хората можеха да опитат и от приготвената от теб традиционна етиопска кухня.
Да, но поради различни обстоятелства се наложи да го затворя. Сега, заедно с Цеци, с когото държахме и Mojo bar, обмисляме да направим нещо като клуб, където освен жива музика, да има и етиопска кухня. Вече имам повече опит, зная какво трябва и какво не трябва да правя.
Готвенето ми е хоби, а и обичам да виждам как хората са щастливи, когато опитват от храната ми. Характерна подправка за етиопската кухня е берберето, подобно е на червения пипер, но е микс от 18 подправки и те прави вечно млад (смее се). Доста е лют. Съдържа екстракт и от едно растение, подобно на кестен, коремина, което е естествен лек срещу рака. В Етиопия готвим много пилешко, телешко, но обичаме и постната кухня — месарниците ни са затворени в сряда и петък. Етиопските палачинки, приготвени с квас и брашно, но без никакви яйца и мляко, са част от почти всяко ястие. При тях е важно тестото да втаса добре и тиганът да е снабден с плътен, увит в брезентов плат капак.
Готвя често и за приятелите на сина ми, които уж са свикнали с бързата храна, но никога не отказват да им приготвя нещо.
Храната сближава и върви чудесно с добрата приказка — едното храни душата, другото стомаха.
Вярно ли е, че в Етиопия пиенето на кафе може да отнеме цял ден?
Няма как да е иначе, все пак сме родината на кафето (смее се). При нас поднасянето и пиенето на кафе е като чайната церемония в Япония. Кафето се изпича на огън на момента, после се мели на ръка и се вари в специален глинен съд, наречен джебена, подобно на джезве. В Етиопия, когато децата отидат на училище, а мъжете на работа, жените приготвят кафе, съседките им идват на гости и се пият поне до три кафета.
Не ти ли липсва Етиопия, не искаш ли да се върнеш там?
Разбира се, че ми липсва и със сигурност в някакъв момент ще отида дотам. Слава богу, нещата сега тръгнаха на добре. Опустошителната гражданска война отпреди две години приключи (бел. р. през 2020 г. няколко бунтовнически групи се опитаха да свалят правителството на премиера и носител на Нобелова награда за мир Абий Ахмед).
Истината обаче е, че животът ми е тук и България е моя втора родина — тук съм живял повече отколкото в Етиопия. Тук са приятелите ми, тук съм изградил живота си, а вече май мисля и като българин (смее се).
Всъщност, хората не трябва да се делят по националности, няма нужда от етикети. Важен е човекът. Знаещият човек, този, който е отворен към света, може да намери място навсякъде. Етикетите ни ограничават, спират ни от общуване. А трябва да умеем да разговаряме един с друг. Това е свобода.
Менюто на Бисо
Доро уте – Пиле по етиопски с пикантен сос
Сварявате предварително пилешките гърди и яйцата (бройката е по лична преценка или според канените и неканени гости). В малко мазнина и на бавен огън се запържва на едро нарязания лук и се поръсва, достатъчно, но не щедро с бербере (вече се продава и у нас). Оставя се да покъкри, след което се добавя свареното месо. Когато месото попие от соса и придобие наситения бордо цвят на берберето се прибавят и сварените и обелени яйца (не забравяйте за няколкото фини разреза в белтъчната им обвивка – само така аромата и вкуса на берберето ще си проправят път).
Гоман (зеленчукова яхния)
Отново на бавен огън и с малко мазнина в дълбок съд изсипете нарязаните моркови, картофи и червено цвекло. Добавяте предварително запареното зеле и наблегнете на подправките – типично българските джинджифил, розмарин и босилек и традиционно етиопското широ (стрит грах). Спокойно! Има го на Женския пазар.
Оранжева леща
Измийте я хубаво и преди да я сложите в тенджерата с достатъчно вода, запържете малко на едро нарязан лук със сок от настърган домат (доматеният сок може да е заместител само в краен случай). После забъркайте в малка купичка 1 с.л. широ с хладка вода (на гъсто) и изсипете при лещата и лука. Гарнира се с босилек, но само по желание.
Етиопски палачинки
Трябва ви брашно — може българско, но ако си намерите етиопското „теф” на добра цена ще ви е по-сладко, квас и вода. Омесвате брашното и кваса и оставате да втаса (поне час). После разреждате тестото с вода, до получаване на хомогенна, достатъчно рядка смес. В добре загрят и съвсем леко намазнен тиган (маслото е за предпочитане) разливате малко, но достатъчно от сместа и захлупвате с плътен, допълнително изолиран с плат тиган. Броите до пет и отваряте. Voila! Палачинката е готова – и не, не я обръщате.
