С ръка на сърцето си признавам, че моноспектакълът на Димитър Живков "Живак" (реж. Димитър Стефанов) бе една от най-очарователните, смешни и зареждащи постановки, които имах възможността да гледам по време на миналия театрален сезон у нас. С голямо удоволствие научих, че постановката ще се играе и през новия сезон, което ми дава възможността да я посетя отново. Просто защото вярвам, че смехът ще бъде също толкова обилен, колкото и миналия път.
Не всичко в "Живак" обаче опира до самия смях. И в рецензията си за представлението бях посочил, че колкото и да преобладава хуморът, на моменти Митко Живков умело ни предлага рязка смяна на настроенията, преминаване от един спектър на емоциите към друг и засягане на чисто-човешкото у нас. Макар и по един по-нестандартен начин.
"Живак" е една прекрасна постановка, която си заслужава да видите, заедно с близките си. А докато обмисляте дали да го сторите, предлагаме ви и разговор със самия Димитър Живков, който влиза в ролята на над десет различни образа в течение на представлението. Но надали той някога е бил уплашен от подобно предизвикателство, защото ние добре знаем - хората от Северозапада не познават страха. Иначе как биха оцелели изобщо?
Моноспектакълът ти “Живак” продължава да се радва на огромен интерес и до днес. Как би описал постановката на хората, които не са я гледали, но ще прочетат този материал?
Бих я описал като спектакъл-изповед на човека, изгубил спомена за корените си. Смешно-тъжна история за търсенето на идентичност, за отрезвяването на днешния забързан българин.
В течение на постановката влизаш в кожата на повече от десет образа едновременно. Трудно ли е подобно нещо на сцена? Каква е спецификата през твоите очи?
В моноспектакъла до голяма степен на фокус е изпълнителят. Дори при силно присъстващи сценография, музика, светлинни ефекти и други елементи на сценичния разказ, цялото действие зависи от изпълнителя, който е сам на сцената и изключително внимателно трябва да води зрителя. Всеки детайл в поведението на отделните персонажи, мотивацията и добре разчетените задачи на всеки герой правят действието живо, органично и зрителят остава с впечатлениетo, че наблюдава повече от един човек на сцената. За мен бе предизвикателство да открия и развия поведението на героите в "Живак", но това се случи под зоркото око на режисьора Димитър Стефанов. В негово лице аз имах уверен и смел партньор в изграждането на моноспектакъла.
Ти самият си роден във Враца. Доколко естествен за теб бе самият процес на създаване на представлението? Чувстваше ли се така, сякаш правищ нещо, което наистина ти идва отвътре?
Както казах, не бях сам. За Димитър Стефанов "Живак" е втори моноспектакъл, върху който работи. В първия си подобен проект - "Разкази от бъчвата", той е намерил един от задължителните компоненти при изграждането на подобна театрална форма - откровеността. За мен процесът бе нов и предизвикателен, но бях спокоен, защото знаехме какво искаме да кажем. А и до днес намирам нови нюанси във всеки образ в спектакъла. Опитвам се да ги оставям да ме изненадват. Искам да гледам на работата си като на процес, в който научавам нови неща за себе си, материала и персонажите.
Кой е любимият ти образ от всичките, които играеш по време на “Живак”? Защо?
Абсолютно не мога да отговоря. Гледам на тях така, както баща би гледал на рожбите си. В спектакъла едни персонажи имат по-развито сценично присъствие, други ги виждаме много кратко, но всички те са ми скъпи. Бих направил отделна история за всеки един.
Доколко “Живак” е събирателен образ на хората от Северозапада и техните нрави?
В "Живак" се опитваме да покажем шарена палитра от представители на Северозападна България. В същото време усещам, че успяхме, изхождайки от частното, да засегнем универсалния проблем за човешките ценности. Северозападният човек е колоритен с възгледите и реакциите си към света и заобикалящата го действителност, защото при него всичко е в крайност - когато обича, обича страстно. Щом мрази, мрази люто. Често силната емоция я прикрива зад суровост, която много бързо може да премине в неконтролируем водопад от чувства и емоции.
Постановката завършва с един тежък драматичен момент, който ще оставим хората сами да видят. Без да издаваш от сюжета и неговия финал, разкажи ни повече за тази част от постановката. Защо реши да завършиш едно иначе забавно представление с нещо подобно, което е всичко друго, но е и смешно?
В спектакъла през смешното говорим за моменти, които всеки е изпитал. Но монетата има две страни. В крайността си човек може да бъде жесток и безпощаден. Човешка черта е да ни съблазнява усещането за мощ, мачкайки по-слабия. Но в такава ситуация често надделяват и добродетелите. Имахме нужда да засегнем този проблем в спектакъла, защото осмисляме благородната постъпка и доброто у човека, едва когато някой е наранен. Искахме финалът на "Живак" да остави такова чувство у зрителя - че доброто винаги намира начин да надделее. Че трябва доброто да надделее!
Тежко ли ти е да наблюдаваш какво се случва със Северозапада в България? Как приемаш стремглавото западане на този район от България, наричан “най-бедния в Европейския съюз”?
Да, тежко ми е да виждам как грижата за този регион е на заден план или се изкривява в кухи предизборни обещания. Още по-неприятно е усещането в самите хора, че нищо няма да се промени. Най-лошото е, че всичко се свежда до желание нещата да се променят от хората, отговорни за това. Още повече, хората избрани за това. Но явно е по-удобно данъкоплатците да са бедни и обезверени. Мисленето трудно може да се промени на гладен стомах. Тъжно е!
През 2013 година “Живак” ти носи и Аскеер в категория “изгряваща звезда”. Очакваше ли тогава, че можеш да спечелиш? Как прие този сериозен комплимент за работата си?
Не вярвах, че аз ще получа наградата, защото другите претенденти в категорията са много добри артисти. Радостта ми бе голяма, защото е признание от колеги за труд, в който са вложени много любов и старание. Да се създаде частен проект, да се извоюва неговия творчески път, да е конкурентноспособен, без в него да присъства популярно на широката публика лице в България, е доста трудно. Затова за целия екип на представлението и продуцентите от Креди Арте - Кремена Димитрова и Димитър Кабаков, наградата е високо признание. Но освен радост, тя носи и задължението да продължаваме да създаваме стойностни представления.
Къде другаде можем да те гледаме, освен в “Живак”?
Освен "Живак", продължавам да играя и другия си моноспектакъл "Тиква!" от Александър Урумов на камерна сцена в Сатиричния Театър. Част съм от формацията Шизи Про (Професионална група за импровизационен Театър), с които играем няколко пъти седмично на камерната сцена на Славянска беседа. На същата сцена участвам в представлението "Да бъда или не" с режисьор Димитър Стефанов. Скоро започвам няколко много интересни проекта, които в следващите месеци трябва да се реализират.
Какво е за теб театърът?
Наркотик, без който не мога. Начин за себеизразяване и намиране на личен баланс. Театърът е и осмисляне на съществуването ми.
