Ако ме помолят да назова имена на познати и близки, които четат, ще се сетя за безкрайно много и ще ги подредя дори по азбучен ред. Ако обаче трябва да посоча един човек, който чрез говоренето за книги, четенето им и работата по тях излъчва и раздава любов, това е Ива Колева. Тя е филолог, журналист, редактор и коректор на художествена литература и може с часове да ви разказва за прекрасен роман или стопляща душата стихосбирка, и ще го направи по един изключително хипнотичен начин. Също така ми е сродна душа по рокли на точки и хубави театрални постановки, затова днес с най-голямо удоволствие ще я разпитам от кои книги ѝ се подкосяват краката!
Коя е последната книга, която ти направи положително впечатление?
„Три ябълки паднаха от небето“ от Нарине Абгарян.
Ако трябва да я препоръчаш с няколко изречения, какви биха били те?
На задната корица пише: „Ако сте останали без светлина, тази книга е за вас“.
И това е напълно вярно.
Бавна, топла книга, която смълчава ума ти и изведнъж в теб става тихо и хубаво.
Сподели ни цитат от нея, с който ще спечелиш вниманието ни.
„... Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието ѝ, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто. “
Кой е любимият ти автор? Защо?
От 15 минути се взирам в този въпрос и се чудя кого да избера сред, да речем, петимата най-съкровени писатели. Добре, нека да е първият, за когото се сетих. Ларш Собю Кристенсен. Автор, който е едновременно суров и нежен към героите си. Не им спестява живота, милосърдните жестове към тях са кът… в началото. После изведнъж става грижовен. Тъкмо тази трансформация ми е любима. Ларш разглобява на части героите си, но след изпитанията те са по-цели от всякога.
Да не говорим за езика на романите му. Ловки метафори, красиви сравнения, истински пир е. Приисквало ми се е да живея в този език, да обитавам света му.
Вие не искате цитат, но аз ставам нахална, когато говоря за нещо любимо.
Ето: „Ако преведеш езика на вятъра на човешки, прибавиш музика и малко цвят, ще си възможно най-близо до майчиния си език“. („Полубрат“)
Коя е книгата, която можеш да препрочиташ многократно?
Стихосбирките на Николай Милчев. Имам чувството, че стихотворението става все по-красиво, блести повече след пореден прочит. Но това сякаш не е странно. Колкото повече обръщаш внимание на една книга, отделяш ѝ от времето си, търсиш нови значения, толкова по-благодарна е тя – разкрива ти се, допуска те до най-скритото си, приютява те в себе си.
А коя е последната книга, която не успя да дочетеш докрай?
„Този път за болката“ от Михайло Пантич. Не защото е слаба литература. Много е добра даже – уцели най-болните места. Оставих я, защото не успях да понеса точната ѝ стрелба.
Намираш време за четене или сред четенето намираш време за всичко останало?
Понякога ми се струва, че времето самó ме намира. Тогава книгата, с която ме среща, става завинаги част от мен. Това е състояние, близко до чудото. Може да звучи неправдоподобно, отвлечено, но всъщност си има плът, живо е. И доста прилича на споделена любов.
Коя е книгата, която обожаваше в детството си?
Не се сещам за конкретна книга. Обожавах приказките, които ми разказваше баба. Уж народни, познати, но тя си ги доизмисляше. Ясно помня, че любима ѝ беше „Тримата братя и златната ябълка“. Само че в бабиния вариант братята бяха седмина, защото толкова ѝ се услаждаше да ми разказва, че нарочно удължаваше приказката. И като тръгнах на училище, реалността рязко ме удари. Спорех с учителката и настоявах, че братята в никакъв случай не са трима! И какви са тези скучни приключения! Абе, страшна драма…
Има ли книга, която според теб всеки трябва да прочете?
Да, има, и той неизбежно ще я прочете. Ето пример. Когато бях на 16, една книга постоянно ме преследваше – „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“ от Уилям Сароян. Вижте за какво говоря – отивам на гости при приятел и тази книга ми пада на главата. Не ѝ обръщам внимание, забравям я. За да ми отмъсти, тя се появява отново – в антиквариат, в който влизам. Отново я подминавам. До момента, в който не я открих в бабината библиотека в най-хубавото ми лято. И я обикнах.
И понеже въпросът ви има друг смисъл (държах да ви покажа колко вироглава може да е една книга, ще прощавате), ето нов отговор: „Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри. До дни ще е в книжарниците, имах честта да работя по нея. Тя е учебник по достойно приемане на скръбта. Едва ли има много по-важни неща от това.
Защо четеш?
Защото мама и татко четат и още от малка посягах към огромната им библиотека.
Защото отлично написаните книги ме въодушевяват и ме карат да изпитвам радост от живота.
Защото добрите книги ограмотяват – езика ти, сърцето ти, света ти.
