Милена е ПР на издателство "Софтпрес“ и редактор в АзЧета – и на двата фронта се бори за бъдещето на книгите и достигането им до подходящите читатели. Установила съм, че тя има дарба в това отношение още преди години, когато ми набута в ръцете "С дъх на кафе“ на Антъни Капела, защото докато я чела, осъзнала колко много ще ми хареса и на мен. Погълнах романа за отрицателно време, учудена, че някой така ми е нацелил вкуса за книги. Благодарение на нея открих и две много силни женски имена в българската литература – Йорданка Белева и Радостина Ангелова. Сигурна съм, че в интервюто всеки може да открие за себе си поне една книжна находка!
Коя е последната книга, която ти направи положително впечатление?
В момента чета „Невинни години“ на Едит Уортън – първата жена, отличена с Пулицър (и третият лауреат в историята на наградата изобщо). Много ми харесва – авторовият глас е ужасно ироничен и хаплив и се подиграва безмилостно с дребнавите нрави на героите си. Не мога да не уважавам автор, който умее да осмива слабостите на собствения си социален кръг.
Други заглавия, които четох скоро и ми харесаха повече от обичайното „просто ми беше приятно да ги чета“, са „Погребални обреди“ на Хана Кент и „Преди катастрофата“ на Ноа Хоули. Тези книги успяха да ме извадят от равновесие, да ме провокират. Първата разказва за последната екзекуция, извършена в Исландия, и за една жена, която цял живот е теглила късата клечка в жребия на съдбата. И въпреки това е несломена и несломима. Романът на Хоули пък ми харесва, защото дава особена перспектива към света на медиите – всеки факт в живота ни подлежи на интерпретации, инсинуации, извъртане и манипулиране. Интересно ми е как много читатели не виждат отвъд трилър елементите в сюжета и са разочаровани от финала. А той всъщност има много силно послание – животът ни не е телевизия, не е филм, не е роман. И мисля да спра с тези три книги, иначе на читателите ви ще им омръзна много бързо.
Ако трябва да я препоръчаш с няколко изречения, какви биха били те?
Аз май изпреварих събитията. И все пак ще опитам по-кратко: „Невинни години“ е чудесен роман за различни читатели. Едни ще видят в него любовна история, други – критика на двуличните порядки на обществото, а трети могат да го прочетат по чисто феминистични/политически причини. Хубаво е, когато една книга е толкова многопластова, нали?
Сподели ни цитат от нея, с който ще спечелиш вниманието ни.
Наскоро четох тази част на глас на една приятелка и се посмяхме добре. Извадена от контекста на цялата книга, не е същото, но приемете, че илюстрира иронията, за която споменах в отговора на първия въпрос:
„Накратко, тази връзка бе от множеството подобни, които младежите на неговата възраст оставят за гърба си със спокойна съвест и с твърдата увереност, че съществува непреодолима пропаст, отделяща жените, които човек обича и уважава, от жените, които притежава и съжалява. Това мнение бе старателно подкрепяно от майките им, от лелите и от другите възрастни роднини, единодушно споделящи твърдото мнение на мисис Арчър, че „подобни неща“ от страна на мъжа са просто глупост, докато от страна на жената, кой знае защо, са винаги престъпление. Всички познати на Арчър възрастни дами смятаха всяка безразсъдно влюбена жена непременно за безсрамна интригантка, а попадналия в ноктите й простодушен наивник мъж — за безпомощна жертва. Единственото, което може да се стори в такива случаи, е да бъде убеден час по-скоро да се ожени за почтена девойка, след което вече тя да надзирава поведението му.“
Кой е любимият ти автор? Защо?
Нямам кратък отговор на този въпрос. Има автори, които харесвам, такива, които обичам, и други, които съставляват малкия, но оплетен пантеон на религията, която някой ден ще основа. Да кажем, че сред тези, които редовно препоръчвам, са Нийл Геймън, Джефри Юдженидис, Яна Букова, Радостина Ангелова, Йорданка Белева… всъщност този списък няма ясен и категоричен край.
Коя е книгата, която можеш да препрочиташ многократно?
Вече не ми остава много време за препрочитане на цели книги, но пък си препрочитам любими части. Преди поне веднъж годишно изчитах цялата Воркосиганска поредица на Бюджолд, „Гордост и предразсъдъци“... Като бях ученичка, знаех някои глави от „Конника без глава“ и „Винету“ (insert Boyko Borissov joke here) наизуст, със запетайките. Понякога ми липсва това време, особено като попадна на особено тъпа книга.
А коя е последната книга, която не успя да дочетеш докрай?
Често ми се случва да започвам ръкописи или дори излезли книги на други езици, които проучваме за издаване, и да не ги довършвам. А понякога започвам нещо на английски и го дочитам на български, не знам дали това се брои.
Намираш време за четене или сред четенето намираш време за всичко останало?
По малко и от двете. Когато работиш с книги, границите малко се размиват. Понякога е тегаво, но в по-голямата си част – хубаво.
Коя е книгата, която обожаваше в детството си?
„Мили мой Мио“ на Астрид Линдгрен, „Анн от фермата Грийн Гейбълс“ и една книга с приказки от Николай Райнов.
Има ли книга, която според теб всеки трябва да прочете?
Помагалата и практическите граматики по български език на Петър Пашов и Мария Пашова.
Защо четеш?
(Тук Мила се усмихва и запазва мистериозно мълчание)
снимка: Неделина Ташева
