На 26 април 1986г. в 1 часа 23 минути 58 секунди се случва нещастието – избухва четвъртият реактор на АЕЦ „Чернобил“. Книгата „Чернобилска молитва“ обаче е издадена чак единадесет години по-късно - през 1997г. като част от цикъла „Гласовете на утопията“.
„За света сме terra incognito – неизвестната, непознатата земя. „Бяла Русия“ – така приблизително звучи названието на страната ни на английски език. За Чернобил знаят всички, но само във връзка с Украйна и Русия. Трябва да разкажем и за себе си...“
Въпреки че аварията е на територията на днешна Украйна, най-потърпевшата страна се оказва Беларус. 70% от количеството радионуклиди падат именно в Беларус и заразяват 23% от територията й. Държава без нито една атомна електроцентрала, която плаща цената за чуждите грешки и немарливост. Неслучайно фокусът на „Чернобилска молитва“ е върху Беларус.
Прочетете още: "Чернобил": изживей ужаса
„Името на моята малка, загубена в Европа страна, за която светът по-рано не беше чувал почти нищо, зазвуча на различни езици, превърна се в дяволска чернобилска лаборатория, а ние, беларусите, станахме чернобилски народ“.
Светлана Алексиевич е писател и журналист, който определено предпочита да слуша вместо да говори. Това си проличава много ясно и в „Чернобилска молитва“. Тя оставя хората да говорят, позволява на дълбоко стаените болка и страдание да излязат наяве, а скритите вопли да бъдат чути. На пръв поглед книгата е просто сборник с интервюта. При по-внимателно вглеждане обаче се вижда, че тя всъщност представя нов жанр – „жанра на човешките гласове“.
Творбата е разделена на три глави, всяка от които има по две подглави. В тях са поместени множество монолози на различни личности, засегнати от аварията. Част от книгата е и интервюто на Алексиевич със самата себе си за пропуснатата история и за това защо Чернобил поставя под съмнение нашето виждане за света.
Това, което прави най-голямо впечатление е композиционната рамка. След кратката историческа справка започва същинската част – „Самотен човешки глас“ - рамката се отваря. Това е безмилостен, опустошаващ разказ, който приковава вниманието и въпреки че е неописуемо тъжен, продължаваш да четеш. Заразява те и те държи под напрежение до самия край на книгата, отново разказ със заглавието „Самотен човешки глас“. Именно той затваря композиционната рамка. Тя играе ролята на кръговрат; стигнеш ли последните страници, имаш чувството, че си се върнал в началото. Това, както и характерните накъсани, кратки изречения и пояснения на авторката за състоянието на интервюираните („Мълчи“, „Замисля се“ и други), създават динамика и напрежение; спомагат за по-силното възприемане на усещанията, които предава творбата.
„Реакторът сякаш светеше отвътре. Невероятен цвят. Някакво сияние. Красиво. Вечерта хората се изсипаха на балконите. Изкарвахме децата, вдигахме ги на ръце: „Виж! Запомни!“. И това бяха хора, които работеха на реактора... Имаше и учители по физика... Стояха в черния прах... Разговаряха. Дишаха. Наслаждаваха се. Дращеше в гърлото, а сълзите сами напираха в очите. Нямахме си и понятие, че мирният атом също убива... Не знаехме, че смъртта може да е толкова красива.“
Начинът, по който са обрисувани събитията и образите, е изключително интересен. Като оставя потърпевшите да говорят, Светлана Алексиевич дава възможност на читателя сам да реши в какво да вярва. Героите са представени чрез собствената си реч. Те описват както самите себе си, така и последствията от чернобилската трагедия. Трудно е да отсееш ключов момент в творбата, да избереш само една история. Кулминацията на „Чернобилска молитва“, сякаш разкъсана на две, е в самото начало и в самия край.
Сравнението, което прави най-силно впечатление е между Чернобил и „Титаник“. „Титаник“ е най-големият кораб, за който се е смятало, че е непотомим. Но още при първото си излизане в открития океан, той се сблъсква с айсберг и потъва. Подобно на него всички са вярвали, че съветските атомни електроцентрали са напълно безопасни и дори се е твърдяло, че могат да се строят и на Червения площад. „Чернобил“ опровергава това твърдение и също като „Титаник“ „понася“ ужасяващата си съдба.
„Но какво означава далече или близко след Чернобил, когато още на четвъртото денонощие чернобилските облаци се носеха над Африка и Китай? Изведнъж земята се оказа толкова малка, тя не е онази земя от времето на Колумб. Безкрайната. Сега у нас се появи друго усещане за пространство... Живеем в банкрутирало пространство. И още... През последните 100 години човекът е станал по-дълголетен, но при все това отреденото му време е нищожно в сравнение с живота на радионуклидите, заселили се по нашата земя. Много от тях ще живеят хилядолетия. Ние не можем и да си помислим за далечното бъдеще! Чрез тях развиваш друго чувство за време. И всичко това е Чернобил. Следите му. Същото става с отношенията ни с миналото, с фантастиката, с познанието... Миналото се оказа безпомощно, от знанието бе оцеляло само знанието за нашето незнание. Започна перестройка на чувствата.“
Никой не си е давал сметка, че военният и мирният атом са близнаци. Съучастници. Никой не се наема да обясни ситуацията, така че да бъде разбрана. Затова повечето смятат, че след като са преживели войната, радиацията не може да ги уплаши. Дори и тези, които си мислят, че знаят нещо за ядрената енергетика и радиацията, се оказва, че грешат. Нещата се усложняват допълнително заради прикриването на истината от по-висшестоящите. Мащабите на катастрофата се държат в тайна, фактите се погребват, дозиметрите отчитат едни данни, а в документите се пишат съвсем други. Извършват се всевъзможни безумия само и само истината да не излезе наяве, уж, за да не се всява излишна паника.
„Всеки орган, в който се заселят тези частици, на снимките „свети“. Стотици дупчици, като дребно решето. Човек умира... Изгаря... И ако човекът е смъртен, то „горещите частици“ са безсмъртни. Човекът умира и за хиляди години ще се превърне в пясък, в прах, а „горещите частици“ ще живеят. И тази прах е способна да убива отново...“
Всеки гледа само себе си, всеки бяга от неизбежното. Хората имат чувството, че са на война. Само че при войната се биеш срещу врага, а тук... Кой е врагът? Кой е виновникът за това нещастие? Отново никой не се наема да отговори. Повечето от все пак осъдените умират преди да са влезли в затвора.
„Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас – всички останали хора. Забелязали ли сте? Тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак... Всички се наричат чернобилци. „Ние сме от Чернобил.“ „Аз съм чернобилски човек.“ Сякаш сме някакъв отделен народ... Нова нация...“
Борбата с радиацията е онагледена с фразата „Срещу атома – с лопата!“. Тя става нарицателна за абсурдните действия, които са предприети. Вместо да се потърси рационално решение на проблема, още повече хора се излагат на риск, а дори не се знае дали ще има резултат. На ликвидаторите се раздават медали и ги обявяват за герои, след като напуснат чернобилските земи.
„Честно казано, там не видях герои. Видях откачени, на които не им пукаше за собствения им живот, и достатъчно безумна смелост, от която нямаше нужда. И аз също получих грамота и благодарности... Но това е, защото не ме беше страх да умра. Не ми пукаше! Това даже си беше изход. Щяха да ме погребат с почести... И за сметка на държавата...“
Каква стойност имат тези медали, след като за тях те плащат със здравето и живота си, напускат семействата си, за да се преселят на другия свят? Дали това, че ще те погребат с почести и за сметка на държавата е най-важно? Или това да запазиш човешкото у себе си? Да оцелееш?
Няма нито един оцелял ликвидатор, всички са погълнали от „светещите частици“ в пъти над нормата. А тези от тях, които имат късмета да поживеят малко, след като са се завърнали по родните места, по-късно осъзнават страшната действителност: „Разбрах, не веднага, а след няколко години, че всички сме участвали... В престъпление...“ Престъпление заради укриването мащабите на катастрофата, заради предприетите неадекватни мерки за ограничаване разпространението на радиацията. Но най-жестоко е престъплението срещу човешките души, унищожаването на всичко скъпо за тях, лъжите, отношението. А „малкия“ човек вярва. Вярва на държавата, на висшестоящите. Вярва в това, че всичко ще се оправи. Така е научен.
Внушенията и посланията, които книгата отправя безспорно са много. Представя съдбата на чернобилския човек по различен начин. Без скучни факти и безкрайни анализи, а чрез интерпретации. Колкото и егоистично да звучи, докато четеш съдбите на хората, си казваш „Добре, че не съм аз...“ Изпитваш смесени чувства, от една страна, ужас, от друга – спокойствие. Благодарен си за това, че не ти се е налагало да преживееш подобна трагедия. Егоизъм или не, това е човешкият инстинкт за самосъхранение. След аварията вече никой не подценява „мирния“ атом, защото той е съучастник на своя близнак и може да е още по-унищожителен. Светът поумня, но едва след Чернобил...
Епилогът на книгата е изключително въздействащ. В ярък контраст със съдържанието на творбата е представено превръщането на Чернобил в туристическа атракция. Как на някого му е хрумнала „гениалната“ идея да се изкарват пари на гърба на чуждото нещастие?! Брошурите уверяват, че вече няма от какво да се боим и че е безопасно да се ходи там. А на практика ще са нужни стотици години, за да може там отново да има селища.
„...Киевското бюро за пътешествия предлага туристически пътувания до Чернобил... Да се живее става скучно. А на хората им се иска нещо вечно... Посетете ядрената Мека... На умерени цени...“
„Чернобилска молитва“ е книга, която може да предизвика интерес и покруса у всекиго. Дори да е най-безчувственият човек на Земята. Но всъщност най-страшното в книгата е, че въпреки целия си ужас, се чете бързо и е обсебваща. Искаш да спреш, а не можеш. Задъхваш се и продължаваш... С целия си ужас „Чернобилска молитва“ ни моли да не забравяме, защото... „Понякога ми се струваше, че записвам бъдещето“.
