Наскоро приключи поредният сезон на VIP Brother. Няколко повече или по-малко популярни лица поеха по пътя на публичното унижение, за да си докарат някой допълнителен лев в джоба. Въпрос на избор, ще кажат някои. Това е просто публичен образ, ще възкликнат други. А трети жадно ще гледат екрана, успокоявайки се сами, че и тия известните не са нищо особено, и те ядат чесън, и тях ги боли жлъчката.
Ясно е, че този тип формати се правят за гледаемост. Много висока. Затова и участниците нямат право да си носят книги и стават в ранни зори, защото трябва да правят нещо. А ако са прекалено скучни и се опитват да се пазят от провокации - то форматът ги провокира, публично търсейки отговор на въпроса кой е най-големият интригант в Къщата или излъчвайки видео, в което един участник обяснява защо друг го дразни толкова много.
Колко обаче трябва да ти платят, за да се направиш за смях пред цяла България? Или да те направят, общо взето разликата между двете не е голяма, но второто май е по-болезнено. Колко струва да кажеш в ефир, че не ти става пишката, да псуваш на майка, да се напиеш като талпа, да се изчукаш (или натискаш?) с някого в тоалетната, докато през това време зрителите, измислили вече обидни имена на база твоето, заливат фейсбук страницата на предаването с помия по твой адрес? Сигурно достатъчно.
Давам пример с този формат, защото споменът за него е все още най-пресен. Но той по нищо не се различава от всяко друго реалити от подобен тип, което изкарва живота на познатите лица на показ. И дълбае в техния свят, и ги обстрелва публично, а накрая ги пуска да си ходят като загубили. Защото не ни минават тези, че всеки се чувства победител, тъй като е научил нещо за себе си. Или че се радва, защото напуска. Ясно ни е, че всеки е влязъл с надеждата да победи. И да се опитва да замаскира поражението си, подскачайки от радост, че го гонят, е някак си нелепо.
В поредицата "Игрите на глада" участниците излизат на смъртоносна арена за забавление на зрителите. И когато на същите тези зрители им доскучее, техническият екип прави всичко възможно да се случи нещо интересно, по възможност с повече кръв, което да утоли жаждата на хората пред екраните.
Не е ли същото да излъчат в пиков час как искаш да "кеш аутнеш"? Или да станат обществено достояние проблемите ти с дрогата? Не е ли измислена за забавление на зрителите мисията, сътворена от диарията, която те е споходила? Или да те накарат да познаеш с език думата, която сама си измислила?
Игрите на глада, от които обаче си тръгваш жив. Поне физически, защото за психически не е съвсем ясно. Може би наистина са победители тези, които успяват да кеш аутнат по-рано и да се запазят от публичното разобличаване. Защото колкото повече време минава, толкова повече са усилията интересът на Негово величество зрителя да бъде поддържан. И това няма да стане с истории кой колко хубави чушки с ориз е направил или как е станал рано да изчисти. Не. Участниците ще се питат помежду си дали са се къпали и тактично ще се изпращат в банята, ще говорят колко време могат да издържат без секс и тихо ще сипят обвинения коя е проститутка и коя не.
А ние чушките няма да ги върнем. Но ще ни трябва за тях малко хляб. И зрелища, разбира се.
