Българските поети, които ще спасят света

Днес е първи ноември – ден на народните будители, на просветителите, без които един народ не би могъл да бъде образован, грамотен, културен, осъзнат и свободен. Въпреки че много години е имало цензура върху тази дата (комунистите отменят честването на празника още през 1945 г.), тя остава като нещо ценно, топло и нужно, което не може да бъде изтрито от който и да е тоталитарен режим.

Днес няма да ви държа лекция по история, още по-малко ще ви обяснявам защо е важно едно общество да е наясно с миналото си. Днес ще ви разкажа за няколко съвременни български поети и поетеси, които с думите си правят всеки ден по-красив, вдъхновяващ и жив. Не бързайте да махате пренебрежително с ръка...

Елица Мавродинова пише стихотворения от дете и още на десетгодишна възраст става лауреат на Националния конкурс “Петя Дубарова“. Това се случва благодарение на Леда Милева, която е очарованата от поезията на малкото момиче, и я насърчава да продължи да се занимава с писане.

Оттук насетне следват редица наградия и отличия, които са неизброими... Поетесата Венда Райкова смята, че “Елица има духовно родство с Петя Дубарова. Носи нейните болки, бунтарство, чистота.”

Има две издадени стихосбирки - “Спектъра на бялото” и “Търг за ореоли”. Поезията ѝ е плътна, нежна, много искрена и жигосваща...

Той беше ужасно отдавна пораснал, 
а тайно останал дете. 
Строшаван на части, после зараснал...
Икар с арматурни криле.

Той беше ужасно отдавна заключен, 
а тайно изригнал навън. 
Безбройно започван, внезапно приключен...
Тезей с лабиринт като сън.

Мартин Спасов има една издадена стихосбирка от издателство “Хермес” – “Аз мога да  цитирам тишина”, която доказва, че още има автори, които могат да пишат в рима, напук на всички останали, които се отдават на белия стих. Мартин Спасов донякъде ми звучи като Дамян Дамянов – сякаш успява да каже всичко необходимо само в няколко реда, да предаде цял живот по страниците, оставяйки в читателя чувство за интимност и споделеност. Иска ми се дебютната му книга да стигне до повече хора и да доведе до издаването на втора, с която да стане още по-смел и истински.

В интервю на Нели Русева с Мартин Спасов за fortisimo.eu той споделя: „За мен поезията е разговор. Нужен тогава, когато ми се мълчи; когато искам да попитам за нещо някого, а често и себе си.”

Реката трупа в пазва камъни,
а ние с лекота се давим.
Защо да смятам колко нямаме,
когато всичко е назаем.
Обичам всичко недостигнато –
главата ти държи копнежът.
Да легнеш с него ти до никого
и да се разтопиш от нежност.
Когато твоето отсъствие
от близостта ни се разтвори,
не идвай днес, защото късно е.
Ела си никога. По-скоро.

Бояна Петкова е завършила медицина в Берлин, но перото е неотменен спътник в нейния живот. Започва да пише поезия още в пети клас, автор е на стихосбирките "Лятно равноденствие" (1999) и "Така ми е" (2007), с която става носител на Голямата награда за поезия в Националния конкурс за дебютна литература "Южна пролет" (2008).

В интервю за TEDxMladosWomen 2015 Бояна описва нещата, които ѝ дават сила – “Да ми е тихо и самò, най-добре регулярно, макар и за кратко време. Да виждам как нещо помръдва, макар и с малко, в добра посока. Да виждам реален ефект от усилията си в живота на конкретен човек, пък бил той и само един. И – клише – подкрепата на хората, с които се обичаме и вяраме във взаимните усилия”.

Когато за пръв път попаднах на нейната лирика, останах без дъх, буквално. Може да звучи пресилено, но думите ѝ стигнаха до мен по начин, който отдавна не се беше случвал с българска поезия.

Бояна има усет към ритъма, към смисъла и откровението. Нейните стихотворения са вселени, които разкриват вътрешната борба на всеки един човек, любовта, неведомите пътища на съдбата и стремежа към окриленост и чувственост.

Някои от стиховете ѝ са много кратки, едва по 3-4 реда, но в тях е изказано сякаш всичко, което би могло да се опише в страници...

ако там горе ни питат,
преди да ни метнат
душите
в ниското,
ще ги помоля,
ако имат милост,
мак
да ме направят 
или може би
ще ми стигнат кръвта
и молекулите
за цяла нива макове
край морето,
сладки, саможиви
и тънкостеблени...

и ще ги помоля
теб 
да те направят
вятър

Емануил Видински е не само поет, но и музикант – заедно с писателите Петър Чухов и Иван Христов създава групата за етно-рок поезия „Гологан“. Главен редактор е в издателство „Панорама“, а преди това четири години е бил водещ в българската секция на радио „Дойче веле“, и какво ли още не...

Негови текстове неслучайно са преведени на английски, немски, хърватски, унгарски, испански и полски език. Засега има издадени една стихосбирка („Par Avion“, изд. „Жанет 45“), два сборника разкази („Картографии на бягството“, изд. „Стигмати“и „Егон и тишината“, изд. „Жанет 45“), както и един роман („Места за дишане“, изд. „Алтера“).

Милена Кирова много точно описва книгата му като „интелигентен и модерен роман“. По този начин бих определила и поезията му – семпли, красиви метафори, които прегръщат и шамаросват едновременно. Всекидневието при Емануил не е сиво, а вълшебно и различно всеки ден, особено през погледа на четящия човек.

Ако вляза в теб като буква
бих искал да съм „Ж“
да разтворя пипала в тялото ти
и като паяжина да прихващам
всички твои бягствa

Йорданка Белева е автор е на стихосбирките "Пеньоари и ладии" (2002) и "Й" (2012), както и на сборника с разкази "Надморската височина на любовта" (2011). След 15 ноември по книжарниците ще бъде и новият ѝ сборник с разкази “Ключове”.

Стиховете ѝ аз намирам за любовни обръщения – изключително грациозни обяснения в любов, които вълнуват и докосват. Тя и една от малкото поетеси, при която ми харесва как в 4 изречения се помества всичко и няма нужда от рима и дължина. Мисля, че майсторството е именно това – да въздействаш с премерен брой букви по същия начин, по който би ти подействала поема.

тя има речник на съмненията
речник на грешките
фразеологични речници

двуезични допълнени преработени
където заместващите мъже
не са синоними