Едва вчера ви разказахме за новата инициатива на издателство „Изток-Запад“, а именно издаването на книги с изящни дървени корици, които се превръщат в истински естетически шедьовър, който мечтаем да добавим във внимателно подбраната си библиотека.
Новата бутикова книга от този вид идва малко след Деня на влюбените и малко преди Деня на жената. И отново е посветена на любовта, изразена чрез безсмъртните „Сонети“ на Уилям Шекспир.
Сонетите са точно 154, като по-голямата част от тях са писани през периода между 1592 и 1599 година. И до днес те вълнуват читателите със завладяващото авторско проникновение към любовния възторг, душевната болка, трепетните очаквания и разочарования ‒ все вечни, универсални, общочовешки теми.
С фин психологизъм и проникновено разбиране Шекспир разкрива дълбочината на уникалния си гений и любовта, тъгата, раздялата, отчуждението, меланхолията, ревността ни се разкриват в неочаквани ракурси.
Сборникът е част от поредицата „Големите малки книги“, а преводът е на знаковия български интелектуалец Владимир Свинтила. Това е творческият псевдоним на Владимир Георгиев Николов (1926‒1998) ‒ писател, литературен критик, публицист журналист и преводач. Освен Шекспир, той е превеждал стихове от Робърт Бърнс, „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи и други. Преводът му на Шекспировите сонети е смятан един от шедьоврите на родното преводаческо изкуство.
За финал ви предлагаме кратък откъс от книгата, представящ някои от любимите ни сонети, с които да се докоснете до емблематичния английски писател, оставил незаличима следа в световната литература.
76
Защо стихът ми е така лишен
от рими и похвати непривични?
Не трябва ли у него някой ден
и аз да вложа новости ритмични?
Аз все преписвам стари стихове,
повтарям се отново и отново.
И сякаш може да ме назове
по име от стиха ми всяко слово.
Защото те обичам, затова,
защото много те обичам, мили,
повтарям вече казани слова
и пръскам пропилените си сили.
И слънцето над мен е все такова,
и мойта обич не е никак нова.
77
Стъклото старостта ще ни покаже,
часовникът – отлитащия час.
Но някой ред от нас ще ни разкаже
неща, мечтани от самите нас.
По бръчките в това стъкло правдиво
пресмятаме изминатия път.
А в стария часовник търпеливо
минутите към вечността текат.
Вложете в някой лист това, което
едва ли паметта ще съхрани.
Със този плод, откъснат от сърцето,
ви чака среща някога – след дни.
Как тоя лист, попаднал ни наслуки,
за нас е често пълен със поуки
78
Аз често те наричах вдъхновител
и с нежните си песни те открих
на не един изкусен съчинител,
за да блестиш и в неговия стих.
Очите ти, които обучѝха
безкрилия високо да лети,
крилатия безкрайно възвисиха –
и немия да пее учиш ти.
Гордей се днес със мойто приношение,
със звънкия ми стих, от теб роден.
Ти в чуждите творби си украшение,
но ти отдавна стана всичко в мен.
Ти муза си и ти на мойта грубост
придаваш твойта вещина и хубост.
79
Ти беше само мое упование
и моят стих бе с твойта красота.
Но няма той сега очарование,
и замълчаха моите уста.
О, аз признавам своето безсилие,
но вярвай ми, че онзи твой поет
ти връща само твойто изобилие,
преписано от тебе ред по ред.
Той хвали добродетелите – слово
от твойто поведение – и вещ
възпява красотата, но отново
ти дава в дар една отнета вещ.
Не му благодари за туй, че той
богатствата ти граби, друже мой.
80
О, как съм плах, когато знам, че друг,
по-светъл дух, по-вещ и по-дарен
превръща твойто име в мощен звук,
оставяйки без глас самия мен.
Но както в океана дири път
сред корабите, бродещи безспир,
и някой малък, нескопосан съд –
аз дръзнах да се мярна в твойта шир.
И само ти спасяваш този мой
продънен чълн от морските вълни.
А – цял платна и мачти – пее той
над твоите безмълвни дълбини.
От всичко придобих една поука:
ти, моя страст, си моя несполука.
81
Не зная твоят пулс ли пръв ще спре,
мен пръв ли чака зиналата бездна,
но твоят спомен няма да умре
дори когато аз съвсем изчезна.
Това перо ще те обезсмърти
и няма във земята да изтлееш.
Ще гния в обща яма аз, но ти
в човешките зеници ще живееш.
Твой паметник е нежният ми стих.
И бъдещи очи ще го открият.
Ще преповторят твоя разказ тих,
когато всички живи днес изгният...
Отново ще живееш на земята,
където е дъхът: върху устата.
