Той може да промени геометрията на всяко лице само с няколко движения. Прави го ежедневно за хора, които не познава. Определя се като бръснар и балканец, а всички останали го виждат като момчето, което рисува с ножица и лекува с добра дума и истинска музика.
Отбихме се в Balkan Barber, фризьорският салон на Йордан Александров, на една от тихите павирани улици в центъра на София, за да го разпитаме за радостта от занаята, силата на споделеното преживяване, чистия звук на винила и благодатта да си винаги тук и сега.
Данчо (както го наричат приятелите) ни покани в една сладкарница на отсрещната пресечка, с малки кокетни масички върху изтъркания от времето градски паваж. И докато разговорът вървеше леко и без ред, няколко ярки софийски персонажи, с отличителни прически, спираха и без двоумение се ръкуваха със създателя на новия им силует. И след бърз разказ за деня си, подминаваха, щастливи от срещата. Съвсем като по Фелини…
Данчо, нека да започнем от това, без което салонът ти нямаше да е същият. От двата стари бръснарски стола в него. Каква е историята им?
Това са класически бръснарски столове, изработени изцяло от желязо. И двата са от България. С първия се сдобих от родния ми град Нови пазар. Срещнах там едни приятели на баща ми и като им споделих с какво съм започнал да се занимавам, че подстригвам хора и си търся бръснарски стол, те ми казаха да отида при Дораклията. Това беше местният бръснар. Всъщност в семейството бяха трима братя-бръснари. Мен ме подстригваше най-големият. Помня, че за първи път в бръснарницата на Дораклията ме заведе дядо ми - бях хлапе, с много буйна и къдрава коса и Дораклията, надянал бяла престилка, ряза, ряза… В дома на Дораклията, в приземното помещения, където някога беше бръснарницата му, действително стоеше бръснарският му стол. Всичко друго беше разпродадено, но не и столът. След голямо кандърдисване, синът на Дораклията се съгласи да ми го продаде. След това открих още един такъв стол. И двата бяха в типичните за соца цветове - червени с черни кожени седалки. Пребоядисах ги в сиво и бежово, а когато започнахме да мислим какъв да бъде интериора на моя салон, съобразихме цветовете с тези на столовете. В началото имах само тези два стола и едни четки.
Вместо лого на пелерините ти е изписан надписът “тук и сега”. Защо?
Най-вече, за да напомням на себе си да съм “тук и сега”. Главата ми е пълна с идеи, непрекъснато се отнасям нанякъде и забравям да присъствам в конкретния момент. Някъде бях чел, че най-важният човек е този, с когото се намираш в момента, най-важното време е настоящето, а най-важното в живота е да си съпричастен със заобикалящото те - с хората, природата. Ако успея да накарам дори и един човек на ден да се отпусне, да преживее момента, да си остави телефона, значи съм си си свършил работата.
Много ли от клиентите ти си гледат в телефона?
Всъщност не, има едни 20 процента, които го правят. При мен често идват хора, които не търсят да станат по-красиви, а идват, за да си починат. Идват заради мястото, да си кажем няколко приказки и междувременно да се погрижат за косата си. И това, като че ли е най-голямото ми постижение - че хората идват в салона заради атмосферата и преживяването.
Но как е възможно да общуваш пълноценно с толкова много хора?
В повечето случаи хората са ми симпатични и го правя заради тях, а когато не са, го правя заради себе си. Не мога да си позволя да окепазя някого (смее се). В края на деня съм адски изморен, но и зареден.
На черната дъска в салона забелязах надписа “Постоянно произвеждаме минало”…Това носталгия по миналото ли е?
Точно обратното. Наскоро се запознах с теориите на д-р Джо Диспенза (бел. р. един от първите учени, заели се да изследват влиянието на съзнанието върху реалността). Според него първото нещо, което правим, щом станем сутрин, е да започнем да си мислим за миналото, да се притесняваме и да преживяваме случки от миналото…Този надпис всъщност трябва да напомня да не произвеждаме минало. Да ставаме с мисълта за днешния ден, да се радваме, че можем да поемем глътка въздух, че сме живи и здрави. Важно е да произвеждаме настояще. Така ще избягаме от стреса, няма да сме обременени от мисли за миналото или за бъдещето. И ще преодолеем страха. Мен ме хваща яд на хората, които ги и страх да умрат.
Ти нямаш ли страх от смъртта?
Не, защото съм доволен как живея живота си. Знам, че давам максимума и не съжалявам за нищо. Страхът от смъртта според мен идва, когато осъзнаеш, че не си живял. Животът ми до тук въобще не е бил лесен - дете съм на разведени родители, баща ми ме научи на труд, непрекъснато ме караше да работя. Но ето, че нещата започнаха да ми се получават.
Всъщност моят най-голям страх е да изживея живота си в лъжа. Казвал съм си, че бих бил много добър актьор, но, ако играя себе си.
Всъщност баща ти е този, който те насочва да избереш занаята на фризьор и бръснар. Заради буйната ти къдрава коса ли му е хрумнало, че трябва да се научиш да подстригваш.
Не, аз тогава бях нула номер (смее се) и в интерес на истината вече подстригвах всички вкъщи. Съветът му по-скоро беше продиктуван от това, че с тази професия цял живот ще имам работа. За него най-важното беше да имам работа, не да съм щастлив, богат, креативен или семеен, а да имам работа. В последствие осъзнах защо - той принадлежи на поколението, което след промените попада в една несигурна среда, много хора тогава изгубват работата си, включително и той. Помня, че ми даваше 50-60 стотинки на седмица, а баничката струваше 40 стотинки. Този период не продължи дълго, но той знае какво е да нямаш и затова искаше да имам занаят. Така стигнах до София, макар че никак не харесвах този град, исках да живея във Варна, но в София дойдох да трупам опит като фризьор в салоните на стилист Капанов. Работих без почивка две години и чак на третата успях да отида на море. В последствие смених още няколко салона, всичките доста добри. Най-много научих от Руско в Nouhau. Той умее и да общува с хората. И на мен често пъти ми е давал съвет, без да го натрапва. Казваше ми, “Дака, аз на твое място бих направил така…” Учеше ме да държа директните хора, тези, които всичко си казват, близко до себе си. Той самият беше много прям. Така че, ако трябва да посоча някой външен авторитет, то това ще е Руско.
И как се реши на кардиналната стъпка да си отвориш собствен салон?
Ами всъщност не се реших, но така се случи. Останах без работа и в крайна сметка реших да рискувам и да отворя свое място. Сега в салона сме трима братя. Най-малкият подстригва с мен, а най-големият е поел всички административни и финансови въпроси (смее се). Караме се често, но между близки хора е така.
Защо избра улица “Преспа” за адрес на твоя нов салон?
Малките пет кьошета винаги са ми харесвали, а това място го намерих в OLX. Представих си, че ще направя нещо като салона на Дино Кола в Милано - той е в самия център на града, но в една много тиха уличка, където можеш да си четеш вестника и да чуваш птиците. Исках точно това. Мястото е много нестандартно, всички ми казваха, че не е подходящо, защото е на три етаж, има стълби за изкачване, аз направих основен ремонт. Още с идването си в София си казах, че ще живея и ще работя в центъра. И не, защото съм сноб, а защото тук се усеща градът, тук е истината.
Защо Balkan Barber - ти си не само бръснар, но и фризьор, при това доста добър?
Избрах името като провокация към жените, които живеят в рамки и си мислят, че бръснар не може да направи дамска прическа. А думата фризьор винаги ми е звучала като изречение, пълно с прилагателни, което в крайна сметка не казва нищо. Коафьор пък ми звучи като измамник. Затова съм балкански бръснар.
Освен столовeте, първото нещо, което се забелязва още с влизането в салона, е електрическият грамофон, на който се въртят оригинални винили. Музиката важна ли ти е?
Да, научих се да бъда ценител, а не потребител. Между другото грамофонът ми е подарък. И въпреки, че съм вложил много средства в дизайна на мястото, всичките ми клиенти първо виждат грамофона. Аз вярвам в максимата, че човек е това, с което се обгражда. Вече не бих слушал Spotify. Звукът от винила е много по-изчистен, много по-изразителен. Плочите също сами ме намериха. Един човек на име Румен, който вече е над 70-годишен ме откри. Той е от Шумен, от моя край. Дълги години е работил в БНР. Всяка седмица ми носи по десет плочи, които изслушвам, избирам си каквото ми харесва и го купувам. След това той ми разказва подробно за всяка една. Даже искам да записвам тези истории. Обяснява ми за музиканта, за семейството му, за социалния контекст, за музикалното течение, към което принадлежи. От него научих за музикалния стил текс-меск (от Тексас и Мексико) и за това, че американците са купили Тескас от Мексико на безценица, но там остават да живеят и мексиканци и те правят музика, която в последствие става известна като текс-мекс. Както и за предшественика на джаза, музикалният стил рагтайм, който се появява след Първата световна война. Когато се сключва мирния договор във влакове купе в едно френско градче, всички всъщност са наясно, че Втората световна война е неизбежна. Затова започва живот на макс, настъпва музикална истерия в САЩ, появява се и този щур музикален стил. И всичко това Румен ми разказва през музиката. Аз си мислех, че като купувам плочите му помагам с пенсията, а се оказа, че с парите той си купува марки, някои, от които струват по 500 лева. Той няма тези средства, на колекционерството му е страст.
Освен в центъра на София, подстригваш при това безплатно на неподозирани места. На планински върхове, на селски мегдани. Защо?
Винаги нося ножиците си със себе си, защото ми прави удоволствие да подстригвам диви, автентични хора. Едно от най-отдалечените места, на които съм бил е село Пирин. Най-често съм ходил в Горна Бяла Речка, заради фестивала (бел.р. Фестивал на миналото Goatmilk) , където подстригвам всякакви хора. На тези места се е налагало аз да убеждавам хората да седнат на стола ми. Животът ги е научил, че нищо не идва даром и им изглежда съмнително, че искам да направя нещо безплатно за тях. Но един съгласи ли се и повлича крак. В село Пирин кметът даде 10 лева на един от съселяните си да седне да го подстрижа. Подстригах го, той се хареса и после и всички останали поискаха да ги подстрижа. Подстригах още десет човек, баби и дядовци. Слагах им гел с мента и един дядо взе да вика, че му слагам лук на главата. Но после едвам ме пуснаха да си ходя, дълго време ме изпращаха (смее се).Такива срещи много ме зареждат, защото тези хора са много чисти и с тях се водят живи, истински разговори. В София като че ли повечето хора не искат да си позволяват да бъдат себе си.
Къде ще си след десет години? Ще промениш ли посоката?
Не съм го мислел. В личен план си представям да имам семейство, а в професионален да се насоча повече към психологията. Иска ми се да лекувам хората. Усещам, че мога да им помагам, усещам, че докато са в салона, някак им олеква, не само, заради отрязаната коса, но и заради общуването. Може би след десет години ще се осмеля да бъда лечител.
