Георг Йосиф Хених е реално съществуващ чешки майстор на цигулки, създател на българската лютиерска школа. Той е на "ти" с немотията, важните ценности и Бог. Не долитат често, но някои възрастни хора времето превръща в ангели, загърбили тленността, именно прозряли смисъла й. И ти се иска да ги прегръщаш и да им посадиш дърво, да се превърнеш  в грижовно мече, което изземва всяко бреме.

“Балада за Георг Хених” е като любима песен, от която сълзите давят морно, но натискаш риплей. Нагарчаща, жива, дъхаща на  стара гора и чиста обич. Не бих казала, че опиянението настъпи бързо или че се влюбих, но мога да заключа, че чувствах и ми беше трудно да си водя бележки, за да пресъздавам в думи какво. Сякаш наблюдавам объркано, беззащитно дете насред  тълпа, което обръща очи към небето, защото сърцето му не познава затвор.

Виктор, или цар Виктор, както старецът нарича разказвача-главен герой, е момченце от бедно семейство. Или по-скоро плод на буржоазна щерка и актьор-тромпетит. Недоволна шивачка и упорит мечтател, достатъчно справедлив, за да въстава срещу злото, достатъчно горд да пропада в суета. Съседите им са огледало на нисшите хорски инстикти, подути от завист, молещи издигане чрез  чужд зенит. А учениците на Хених са образец за неблагодарност и самозабравяне с колосана якичка. С колко лева ще си купиш милост? Накиснат хляб в оцет и два улични фаса правят ли те по-смирен от жалък?

Балада за Георг Хених
Балада за Георг Хених

Страничните герои са тежките хора, препятствията и битките, в искрящото ядро е добродетелят. Вярата, че вселенската мъдрост все пак работи и сенките понякога са затъжили се духове, приласкаващи в танц тленните си близки.

Дърво избира човек, майстор избира дърво” шепти Георг на малкия си обожател, в лицето на Виктор, докато се вслушва цял в дървесината на тезгяха си. Малкият ученик, също сдобил се с осминка, е омагьосан от света зад разваления език на Хених,  в който може да израсне, вместо да порасне. Паралелът между старческо и детско съзнание е вип ложа към святост и красота в земния им максимум.

Атеизъм и вяра се боричкат и печелят точки, току се уравновесят и притчите за ласкавия бог надделяват, излети директно от две скромни думи и един жест, дело на грохнал от бедност и болестта на Бехтерев старец. “Цигулка за Господ” може да създаде само някой, чийто дух е там, където нещастието и горчилката не присъстват, дори да са обсадили всеки жив съсед.

Виктор Пасков
Снимка: Личен архив на Ива Йолова

Това е роман за радостта, усърдието и смисъла, които са лишени от всякакъв повод, освен жажда за творене. За шока, че дори  жертвенското поведение от душа е красиво. Като баба ми, която ще си вземе най-мъничкото парче, но с радост ще приеме онова, от което друг сит се е отказал. Един благороден детски апетит, който надига глас, но съединява чужда нужда и своя. Инатът на погълнатите от своя божествена цел.

“Винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем – които би трябвало да ни извисят – ни носят присмех, горчилка и кикот”

Дали злобното куче на страха отхапва безсилно прасци и надежди за мир щом оголиш гръб? Равновесие е да получиш заслуженото или да се сблъскваш с контраста си до безкрай?

Един бюфет или Бюфетът е друг главен герой, защото алчността и нестигането все си имат име, обвивка и човек да ги чака да стихнат с потно чело. Все пак, това, което го няма вътре, трябва някак си да издрапа да се съгради навън, за да попълни празнотата.

Виктор Пасков
Снимка: Личен архив на Ива Йолова

Не ме вплете лесно езикът, но докрая осъзнах, че съм крайно взискателна и всъщност книгата неслучайно е преведена на доста европейски езици и е основополагащ шедьовър в литературата ни. Виктор Пасков, починал през април 2009, писател, музикант и кинодраматург, оставя не какво да е наследство, ами повод за замисляне и очовечаване и най-важния завет за мен -  “Не гледа умрял човек. По-добре помни как бил, кога живел, говорил…”.  За това, което трябва да се отпразнува, твърде често се тъжи. Ще употребя много думи с “б”, но си струва да си благодарен, безвъзмездно даващ и от дребния си благодат да си изковеш радост, вместо самосъжаление. И тогава, кой знае, може би, ще си богат.

Сърдечна препоръка в един от най-любимите ми откъси, защото майсторлък и красота рядко се сливат така, а дори не си падам по описания:

“Всички се бяга събрали от двете страни на улицата, зяпаха с широко отворени очи, а жълтото слънце грееше право в устите им, пускаше лъчи чак в червата на неверниците, които се съмняваха в моя баща. Синьото небе се плискаше и разливаше над главите, дърветата стояха мирно с прибрани по шевовете ръце, рошавите им зелени коси се ветрееха. Никакъв звук не се чуваше освен чаткането на копитата и едно дълбоко, подземно:

-Ааааааааааааааааааааааах!!! – което идваше от самото сърце на земята”

Автор

Завършила съм психология, но по-силно и натурално ме влече философията. И дървената, и по-смислената. Обичам да пиша, пея и да бъда пометена от стойностно кино, поезия или перфектно изречение. Интересувам се от катарзиси и всичко, което е емоционално наситено. Стилово съм минала през детски приказки, разкази, импресии, поезия, почти издадох книга.

Напишете коментар