В началото на тази година от печат излезе романът "Софийски дует" на младия български автор Иван Димитров.
Книгата се появи на българския пазар с логото на издателство Жанет 45, а в нея Иван ни разказва за скандалния и наскоро брутално убит писател Йордан Константинов и незавършената му идея за роман, чийто главен герой да е градът, в който живее – София. Книгата ни предоставя един пъстър образ на столицата, която в един момент е красива, а в друг - грозна. Може да бъде смешна, но и тъжна.
"Софийски дует" е четвъртата книга на Иван Димитров до този момент. Освен автор, той е и драматург, който е поставен първо в Ню Йорк, а след това в България. Пиесата му "ИЗВЪН ЗЕМНО" можете да гледате в Театър Възраждане.
Привет, Иване! В началото на годината ти представи новия си роман “Софийски дует”. Какво можем да открием в него?
Един писател, който умира, преди да успее да напише романа си за София. Едно издателство, което решава да публикува началото на романа с четири негови ранни новели и други текстове. Един полет над София. Едно любовно обяснение към този град. И още някакви работи, които няма да издавам.
Казаха ни, че в “Софийски дует” можем да открием един пъстър образ на нашата столица - от красива до грозна, от смешна до тъжна. Каква е София за теб?
София е неописуема, променлива, изцяло отдадена на биполярните си настроения. Едно е сигурно - тя е жена. И ни дирижира всичките, без да го усетим. Тя е блестящ манипулатор.
С какво този роман е по-различен от предишните ти книги?
Той е много по-различен от всичко, което съм писал досега. В някои от текстовете има много поезия, но държа да отбележа, че в същото време романът е много четивен. За първи път пиша и толкова фрагментарно и до такава степен се осланям на композиция. От друга страна, като писател се стремя именно към това – във всяка следваща книга да опитвам неща, които не съм правил досега. Така че всичко върви по план.
Кой е Йордан Константинов и защо ни разказваш за него?
Йордан Константинов е един много скандален автор, който е взел на прицел голяма част от традиционната българска класика. Както добре знаем, това е класическата рецепта за скандал по нашите ширини. Той е един безобразен човек, който прави всичко, което му скимне. Пътува на автостоп, не се свени да изказва мнението си, каквото и да е то. И е изцяло запленен от родния си град – София.
Освен че си писател, а и много други неща, ти си и драматург. Как се преплитат при теб драматургията и писането на романи?
Положението е още по-страшно, защото пиша и поезия. По отношение на драматургията, до момента доста хора казват, че в „Софийски дует” се усеща, че съм драматург, защото в повествованието са вплетени много различни гласове. Проблемът с пиесите ми е, че ги оставям недовършени, защото от опит знам, че при евентуална постановка ще трябва да се върна в тях, за да ги доработя, дори да ги считам за завършени. Също така с пиесите човек се проваля доста по-лесно, защото единствената завършена пиеса е поставената такава. Аз имам може би около десет пиеси, от които две са завършени, две бяха преработени като радиопиеси, а една е четене на един уъркшоп на английски. Прозата е доста по-егоистично изкуство и в нея човек зависи само от себе си. Това все повече ми харесва.
Марин Бодаков казва, че “ти се осмеляваш да ни съобщиш колко двойнствено е всичко, от което сме изградени и което обичаме”. Защо да е двойнствено? Сподели с нас…
Защото самите ние сме двойнствени същества. В крайна сметка сме изградени от дух и материя. В това отношение винаги имаме склонността да привеждаме нещата в двойки: добро-зло, черно-бяло и пр. Това, че съм достигнал някаква двойнственост, може би е по-скоро свързано с това, че според мен в живота няма такава крайност. Нещата са едновременно и едното, и другото. Това, което е добро за един, е лошо за друг. А без мрак нямаше да знаем какво е светлина.
Обичаме София, но никога не сме се опитвали да пишем за нея. Лесно ли се пише за София?
За мен беше адски трудно и вероятно за това този роман се забави няколко години. Аз го издавам от 2012-а. Но се наложи да пренапиша някои части, да напиша някои нови неща, да си поиграя още с подредбата. Реално в последния момент променях местата на някои части. Самата София според мен не е лесен град. Много често се улавям как едновременно я мразя и обичам, как понякога се отчайвам от нея, а други пъти се вдъхновявам. Именно това съм се опитал да предам в романа.
Имаш ли вече идея за следващата си книга?
За следващ роман не знам още, но натрупах доста разкази. Мисля, че имам за цели две книги, но следващата ще е с по-новите парчета. Това са доста кратки разкази. Някои са от един абзац, други от страница, а трети само от изречение. Появиха се в рамките на 4-5 месеца и много им се радвам, защото като прозаик съм свикнал да пиша по-дълги неща. Кратката форма е много подходяща за забързаните времена, в които живеем. Предполагам, че по-следващата книга ще е с поезия, тъй като и там съм събрал доста текстове.
Един въпрос, който винаги задаваме - защо пише Иван Димитров?
Защото не може да не пише. Защото това го вълнува. И в същото време това е някакво изкривяване. Вече доста съм си увредил CV-то, където най-хубавите неща са тези от света на литературата. Миналата година се опитвах да кандидатствам за журналист в един сайт. Отговорът беше: работата ще е прекалено скучна за творчески човек като вас. Ето, изглежда няма мърдане. Трябва да се пише, защото не ми остава друго.
