В случай че се интересувате от българска литература, то няма как името на Андрей Велков да ви е непознато. Автор на книгите "Български психар" и "Хрониките на звеното", Андрей си извоюва важно място на българската литературна сцена, благодарение на реалистичния си, прям и откровен начин на писане.
След като в продължение на два романа ни държа на вълна "Български психар", сега Анди Велков ни е подготвил нещо ново. Нещо различно. Но и също толкова реалистично, както самият той ни обещава. На 17 февруари от 19:00 часа в литературен клуб "Перото", Андрей Велков ще представи пред медии и почитатели своя нов роман - "Няма закога", излизащ на бял свят под шапката на издателство Colibri.
Повече за новата книга на Андрей Велков можете да научите тук, а междувременно ние успяхме да си поговорим с един от най-актуалните и интересни български писатели към настоящия момент, който ни разказа повече за новия си проект. Приятно четене!
Здравей, Андрей! Предстои официалната премиера на новия ти роман “Няма закога”. Разкажи ни нещо повече за книгата. Какво си ни приготвил този път?
Здравей! В предишните си две книги писах за погубения потенциал на едно поколение, сега темата вече е за пропиления живот. Затова насочих вниманието на книгата към истинските герои на нашето време – възрастните хора. Онези, които почти не виждаме по улиците. Онези, които вместо да изживеят старините си достойно, нямат възможност да правят каквото и да е и фактически са затворници в къщите си. Ако са успели да оцелеят. „Няма закога” е история за какво се случва, когато на един старец му се отдава възможност да се събере с приятелите си и да прави каквото си иска, имайки достатъчно ресурс за това.
Това май ще бъде най-хумористичният ти роман до момента. Поне нагледно, без все още да сме чели книгата, тя изглежда доста различна от “Български психар” и “Хрониките на звеното”. Може ли да се каже, че “Няма закога” е един своеобразен жанров експеримент за теб?
Не забравяй, че до голяма степен чувството за хумор е защитна реакция. Иначе да, факт, книгата е много забавна и определено различна от „Български психар” и „Хрониките…” Относно жанровия експеримент – виж, аз не обичам етикети, калъпи и правила. Когато пиша, се стремя да разкажа една интересна история, това е.
Как изобщо ти хрумна да напишеш цяла книга за възрастни хора? Звучи като сюжет, идеален за филмова комедия, макар и някои неща изобщо да не са смешни…
Твърдо реших в момента, когато преди няколко години имах честта да разговарям в трамвая с един 93-годишен господин, който беше буквално велик – и като дух, и като излъчване, и като поведение. Повече такива хора определено липсват в нашето общество, което, за съжаление, е лесно обяснимо. После идеята зрееше известно време, но миналата година ѝ дойде времето. Напълно прав си за филмовата комедия. От книгата може да стане идеален филм, читателите ми ще се уверят скоро в това.
Беше ли ти забавно, докато я пишеше?
Зверски. Но аз почти винаги и във всичко намирам поводи за забавление. Иначе няма смисъл.
Възрастните хора могат да бъдат неподправено забавни, но голяма част от българските пенсионери не живеят никак добре. Ще открием ли в романа и щипка от обичайния за теб социален реализъм? Успя ли да намериш баланс между хумора и сериозната страна на нещата?
Не само щипки социален реализъм. Този път съм сипвал с лопата. И така трябва. За някои проблеми трябва да се говори, трябва да се посочват, докато не бъдат решени.
Мислиш ли, че твърде много хора в България си казват, че “няма закога”? Няма закога да живеем, няма закога да обичаме, няма закога да стартираме бизнес… има ли у нас някаква “няма закога” епидемия, която масово ни мори?
В книгата имам абсолютно обратното звучене на „няма за кога”. Иначе не, не смятам, че има епидемия. „Леко” са тегави нещата тук понякога, но не трябва да се губи бойният дух. Никога. Няма закога да се страхуваме да живеем, обичаме, стартираме бизнес…
Струва ни се, че в твоя роман се крие някаква хубава поука, която ще открием на страниците му. Кажи ни сега, има ли такава? Оставил ли си някакъв житейски урок в книгата?
Има, да. Но оставям читателите ми да ги открият сами.
На какво могат да ни научат възрастните хора? А тримата герои от “Няма закога”?
На изключително много неща. Номерът е да се научим да виждаме уроците. Тримата герои са събирателни образи. С тази книга изразявам уважението си към възрастните хора. А имам и една новина – след някой и друг ден ние ще сме на тяхно място и силно се надявам дотогава да сме променили нещата към по-добро, защото сегашното съществуване на средностатистическия български пенсионер не се доближава много до понятието „живот”.
Ти самият какво четеш напоследък? Как върви българската литература според теб?
Точно довършвам „РоманОлогия ли?” от Младен Влашки – много сериозен и важен труд на тема съвременния български роман. После наред са „Тесният път към далечния север” на Ричард Фланаган и „Кротките” на Ангел Игов. Българската литература е в подем, голям оптимист съм, а и тази година чакаме много интересни заглавия. Освен моето (усмихва се). Например на Милен Русков, Васил Георгиев, Владо Полеганов и много други.
И един въпрос за финал - да подаря ли “Няма закога” на баба? (усмихвам се)
Определено. Поздрави я от мен и после чакам отзиви. „Няма закога” да чакаш (усмихва се). Каня теб и читателите на VIBES на премиерата на книгата, която ще е в сряда от 19:00 в „Перото”. Елате, ще е весело.
