„Червено“ е безкомпромисна в своята интелигентност постановка, която открехва пред нас живота на художника Марк Ротко. И понеже по време на представлението няколко души се подпитваха в залата дали това е реална фигура – да, Ротко е ключова фигура от средата на миналия век, но славата му не е отшумяла и в наши дни.
През 2012-та известната му картина „Оранжево, червено, жълто“ бе продадена за рекордните 86,88 млн. долара. Жалко, че геният на абстрактния експресионизъм (макар до последно да отказва да бъде дефиниран) се самоубива и не научава колко още много обожание го очаква.
В „Червено“ главните действащи лица са Георги Кадурин (Ротко) и Иван Юруков (Кен). Вторият точно е завършил Академията, иска да твори, да се учи от най-добрия и с божествено страхопочитание пристъпва в ателието на големия художник. Готов е да върши най-черната и тежка работа, само и само да бъде в неговото присъствие и да попива от ексцентричния му гений, който очарован от „Червеното ателие“ на Матис, завинаги се влюбва в този цвят.
Диалозите им са непрекъснат поток от ерудирани разговори за естетика, философия, класическа литература и изкуство. Всичко това се случва по един странно естествен и ненатрапчиво елитарен начин, докато двубоите с четки, а не шпаги, ни рисуват истории за Ницше, Фройд, Микеланджело, Достоевски, края на кубизма и абстрактния експресионизъм. За фон ние сме в красивото ателие, където картините са божества, заслужаващи почести и специално отношение.
Има ли по-голяма трагедия от това да си излишен в собственото си време? Как се формира масовият вкус и кой определя кое е стойностно в изкуството, нещо само по себе си толкова абстрактно и лично като преживяване? През 1958-а година Ротко точно е получил изключителното предложение картините му да са по стените на най-скъпия, луксозен и престижен ресторант в Ню Йорк – „Четирите сезона“. Кен е погълнат от страстното червено, което е превзело цялото ателие, но дали е така с посетителите на ресторанта? Неудобно е да си признаеш, че си продал картините си на хора, чийто вкус ненавиждаш.
Макар на преден план определено да е Ротко, благодарение на реакциите на Кен се повдигат редица интересни въпроси. Първоначалното благоволение отстъпва място на по-реалната и трезва преценка, която вижда гения и някои нетолкова обаятелни черти. В някакъв момент асистентът дори си позволява да повишава тон, да задава директни неуместни въпроси, да пуска малки стрелички срещу самочувствието на гения-отшелник. Личната история на Кен, за която бях напълно неподготвена, ме накара да замръзна на мястото си и да мисля в червено – цвета на кръвта, който се плискаше навсякъде.
Харесаха ми много тези диалози, в които и актьорът, и зрителят търси отговор на въпросите, свързани с култура и изкуство. Каква е ролята на твореца, нужно ли платното да изразява само болка, принизява ли масовото признание и как картините живеят собствен живот? Самият Ротко казва през 1957 г. (Conversations with Artists): “Аз се интересувам само от изразяването на основните човешки чувства - трагедията, екстаза, проклятието и т.н. - и фактът, че много хора не издържат и плачат пред картините ми показва, че те общуват с чувствата в тях (…) Онези, които плачат пред картините ми, имат същото религиозно преживяване като мен, когато ги рисувам”.
Горещо препоръчвам „Червено“ от Джон Лоугън, представена брилянтно в „Театър 199“, за мен беше пиршество за всички сетива и усещам, че седмица по-късно още се връщам мислено към нея с известна тревожност и удовлетвореност. Защото изкуството е тук, за да ни обърква, провокира, изгубва и после да ни събира, нали?
