Ако кажа, че Фредрик Бакман е явление в съвременната литература и книгите му са от тези, които те разсмиват и разплакват едновременно, ще бъде пълната истина. Но всичко това са клишета, които само биха обидили творчеството му. Ще ви изненада, че дори не бих ви препоръчала да прочетете книгите му. Защото това не са книги, които можеш просто да прочетеш, това са книги, в които ще се влюбиш.
Това са книги за началото. Началото, "когато стъпалата ти още не докосват земята от ръба на пейката, но главата ти достига космоса, защото още не си живял толкова дълго, че да позволиш на хората да закотвят мислите ти на земята.“
Това са книги, които не заблуждават, че ще те направят по-добър човек и затворил последната страница, ще промениш мирогледа си. Защото "има една проста истина, която важи както за градовете, така и за хората - те най-често не стават такива, каквито им казваме да бъдат, а такива, каквито им казваме, че са.“
Това са книги, в които хората не се делят на добри и лоши, а една баба е равна на цяла армия. Защото както "баба казваше, че цаката на живота е в това, че почти никой човек не е изцяло гадняр, но и почти никой не е изцяло негадняр. Трудното е единствено да се опитваш да се придържаш възможно най-много към негаднярската част.“
Това са книги и за средата и по-точно за това как средата често може да се окаже ново начало, а краят въобще да не е близко до самия край. Защото "една сутрин се събуждаш и имаш повече живот зад гърба си, отколкото пред себе си, без да знаеш как е станало това.“
Това са книги, в които е твърде кратко времето между нещата, които са ти се случвали за първи път и осъзнаването, че няма какво повече да ти се случи. И въпреки това в твоите ръце остава най-важното - изборът. Защото "какво е една общност? Сборът от нашите избори.“
Това са книги за истинското щастие, което е винаги там, дори и при пълното му отсъствие. Защото "ако човек стисне очи достатъчно здраво и дълго, може да си спомни всичко, което го е правило щастлив.“
Разбира се, това са книги и за края - краят, който винаги идва, но тъжното не е в неговата неизбежност, а в неговата последователност. Защото "най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами."
И ако все още не съм ви убедила да прочетете някоя от книгите на Фредрик Бакман, това е чудесно. Не ги четете, живейте ги. Защото това не са книги, които са картички - спомен от незабравима почивка, а писма на душата. “Картички пращат само тези, които смятат да си тръгнат. Тези, които живеят там, пращат писма.“
