"Изразът „лудо влюбен“ е толкова изтъркан, толкова неясен и тъй неопределен, че нищо не говори. С него се назовават и чувства, породени от мимолетно запознанство, както и една истинска, дълбока привързаност." („Гордост и предразсъдъци”, Джейн Остин)

И това преди фейсбук или тиндър.

Истината е, че за любовта са изписвани безброй думи - библейски, просвещенски, ренесансови, постмодернистични. Била е омаловажавана, преувеличавана. Но всяка нейна форма, с исторически си или културни особености, е търсела обяснение и причина за онова особено усещане в стомаха, “под лъжичката”.


А всъщност няма много за казване. Любовта се случва постоянно, без план и умисъл, без предварителна сигурност за продължение или истинност. Невидима връзка между две индивидуалности, които хващат за ръка странностите на другия, понасят на гърба си грижите му и се надяват вечер да има кой да разтрие изморените от товара стъпала и рамена.

“История на любовта” е антология на човешката привързаност и границите, които тя достига и понякога прекрачва. Лео Гурски живее със спомените за едно далечно детство, белязано завинаги от нацисткото нашествие в Полша и любовта му към момиче на име Алма; Цви Литванов е писател, публикувал книгата “История на любовта”, за да стане достоен за любовта на съпругата си; Алма е объркано 15-годишно момиче, кръстено на героиня от книгата на Литванов, което се сблъсква със сложността на отношенията между хората. Едно и също име, 3 отделни живота и една плетеница от случайности, която ги свързва и разделя, влюбва и изоставя, вдъхновява ги да търсят, да се надяват, да пишат.


Въпреки че няма много за казване - любовта се случва постоянно. Когато е за първи път обаче - се случва само веднъж. И нищо повече не е същото, защото ти не си същият. Тогава разбираш защо никога думите за нея - такива каквито ги познават и използват другите - не могат да стигнат. Тогава, ако си писател, посвещаваш живота си на това да намериш нови, неписани. Които да върнат любовта. Или да я задържат.

Романът на Никол Краус получава наградата „Сароян“ за международна литература. Режисираната от Раду Михайлеану екранизация бе част от фестивала CineLibri.

Автор

Ивалина Саралиева обича да гледа черно-бели филми, да чете Фитцджералд (и Моъм, и Оруел, и Удхаус), да пише писма, да свири Шопен, да ходи на театър. И още блестящи неща, печени неща (най-вече кестени), сладки неща, тефтери, всичко на точки и разпечатани на хартия снимки. Пише, защото вярва, че между редовете човек може да скрие не само смисъл, но и себе си.

Напишете коментар