Спилбърг е от онази рядка легендарна порода режисьори, които правят кино и за пуканки, и за оставащи в тъмното въпроси. Купон и тревожно питане. Комерс и философия.
Самият той споделя, че “Играч Първи, приготви се“ е третият най-труден филм, който е снимал след “Челюсти“ (1975) и “Спасяването на Редник Райън“ (1998). Всъщност той някак между другото прави номинирания за най-добър на тазгодишните Оскари – “Вестник на Властта“ – докато чака постпродукционното студио да завърши близо 1500 специални ефекта за тази лента.
Филмът е екранизация на едноименния роман на Ърнест Клайн, излязъл и у нас преди време. В него дори има референция към творчеството на самия Спилбърг, наред с останалите артефакти на кино класиката, но режисьорът умишлено не се е поласкал екранно, макар във виртуалната реалност на ОАЗИС да виждаме например прокрадващия се Тиранозавър Рекс.
“Играч Първи, приготви се“ е носталгичен поклон към попкултурата на късния 20 век – може би все пак с акцент на 80-те – начеващите се електронни игри, зората на гейминга, Пакман, Зорк и разбира се кино шедьоврите, като например “Сиянието“ на Кубрик по Кинг (възвеличен в отделна разгърната сцена тук), “Blade Runner” и много други.
Идеята е симпатична – технологиите толкова са напреднали, че са създали възможна реалност на … детството на технологиите. Гуруто-попбог Холидей, създал този свят, е някакъв възрастен нърд, който никога не е бил с момиче, обича лековати списания и разбира се – игри.
И понеже вече става ясно, че сюжетът на филмa няма да се преразказва, понеже предположението е, че вече сте го гледали, нека ви предложим една философска отпратка и една възможна критика, изразена от авторитетен американски кинокритик.
https://www.vibes.bg/%D0%98%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%87-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B5-%D0%BD%D0%BE-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%87/
Асоциациите с “Матрицата” са неизбежни, а оттам – и с тезите на френския философ-постструктуралист Жан Бодрияр. През 1981 г. той пише един от най-енигматичните и популярни свои трудове – “Симулакрум и симулация“. Говори се, че това е книгата, която Братя (вече сестри) Уашовски са си препредавали и препрочитали, концептуализирайки своя велик киносюжет.
Какво вкратце казва Бодрияр? Всяка идеология (а днес живеем в нова идеология, която твърди, че идеологиите са мъртви) радикално подменя живия живот, до степен реалността някак немедлено … да изчезне. Или поне да се превърне в “хиперреалност“. Така наречените “симулакруми“ са самодостатъчни знакови комплекси, които практически нямат съответствие в действителността. Изтрива се отликата между означаемо и означаващо. Символът става Смисъл. С други думи: онова, което действително е, е заменено от онова, което може да бъде, а това значи само едно – може да бъде всичко. Всичко. Кутията на Пандора е широко отворена.
ОАЗИС е някакъв постмодерен колаж, кич и каскада от възможности.
И все в този смисъл, ето една солидна теза от кинокритика Ричард Броуди за “The New Yorker”. Той пише, че в 70-те, 80-те и 90-те на фантазния свят на Холидей (разбирай и на Спилбърг) няма място за Спайк Лий, Джим Джармуш, Джон Касаветис и Братята Коен, да не говорим за Мартин Скорсезе или Франсис Форд Копола. Това е свят без трудно, умозрително кино, без хип-хоп и пънк. В него няма “оазиси” на контракултура или артистични алтернативи.
Той дори стига и по-далече. Нека цитираме буквално: “Творбата на Спилбърг е не просто дистопично тийнейджърско приключение за видеоигри, а филм на ужасите за зомбита, чиито души са системно консумирани от създателите на културен продукт за цяло едно поколение. Всичко това е камуфлирано под някаква поп носталгия. Лентата, привидно рамкирана като история за съпротива срещу корпоративната тирания, всъщност е разказ именно за тиранията, която извършва жизнерадостният тоталитарен хищник, индоктриниращ жертвите си, като ги забавлява до смърт. И целият този смразяващ ужас е дублиран от симпатизиращата му естетика на Спилбърг.“
Заслужава си да отбележим и още нещо, адекватно на целия разговор, артикулирано брилянтно от не кого да е, а от ексцентричния словенски философ-левичар Славой Жижек. Той, занимавайки се често в своите трудове с идеологиите, коментира Тачъризма така (и приликите са случайни или пък не съвсем …):
“Той успява, понеже индивидът разпознава сам себе си не просто като член на някаква фактическа общност, а като член на желана, представима такава от такива, които могат щастливо “да стигнат до следващия кръг“ под мъдрото опекунство на Тачър. Надеждата за успех, разпознаването на себе си като някой, който може да успее, затъмнява реалния успех и вече функционира като такъв. Точно както да участваш в ТВ състезание, вече означава че едва ли не си спечелил . Но това, което наистина има значение, вече не е фактическата придобивка, а идентификацията на себе си като част от общност на избрани, които могат да спечелят …“
