След широкото признание на редица международни фестивали, включително в конкурсната програма “Особен поглед” на фестивала в Кан, Торонто, Варшава и Люксембург, “Посоки” (2017) на Стефан Командарев се завъртя и в България. Тук той беше високо оценен от критиците и получи специалната награда на журито на Фестивала на българския игрален филм “Златна роза” във Варна. Но филмът успя да разедини мнението на публиката, което пък винаги е добър знак, защото показва, че лентата е предоставила достатъчно храна за размисъл.

Още един филм за безнадеждността или...?

“Посоки” е представител на добре познатия социален реализъм на Източна Европа. Оттук и въпросът: “Имахме ли нужда от още един филм, който показва колко тежък е животът на българина?”. Това е филм, който носи тягостното чувство за безнадеждност, отчаяние, липса на изход (с изключение на Терминал 1 и 2) и показва най-неприятните оттенъци на злободневието в България. Но същевременно, както и самият режисьор твърди, филмът завършва с много оптимизъм.

Това, което отличава “Посоки” от други представители на жанра, е епизодичният разказ и интересното заснемане. Всичко започва с историята на Мишо (Васил Василев - Зуека), който кара такси в опит да издържа семейството си и да спаси бизнеса си от фалит. Той има важна среща с банкера Попов (Георги Кадурин), на която се надява, че ще получи така чаканото решение на проблемите си. Разговорът им обаче има неприятен развой, когато Попов се опитва да задълбочи планът си за корупционна схема и изнудва Мишо за още пари. Тук идва и репликата, в която много от хората в България вярват “Законите ние ги пишем, те са за нас.” В емоционален изблик на отчаяние, Мишо застрелва и убива банкера насред софийската улица и посред бял ден, а след това прави опит да отнеме и собствения си живот.

Най-хубавите разговори стават в таксито

Оттук нататък, сюжетът проследява петима шофьори на таксита и техните разговори с клиенти. Свързващ елемент е радиото, което звучи във всички коли. Там тече дискусия със слушатели, които подкрепят или осъждат постъпката на техния колега, който сега е в кома. Един периодично появяващ се в медиите в България казус - липсата на ред и адекватно действие от страна на институциите оправдава ли саморазправа?

Срещаме още и героя на Асен Блатечки, който спасява учител по философия (Троян Гогов) от опита му за самоубийство. Преподавателят взел решението да се хвърли от моста в следствие на системни унижения от страна на учениците му и подигравателно ниската му учителска заплата. Проследяваме и историята на Коста (Васил Банов), възрастен мъж, изгубил единствения си син, който успява да сподели страданието си само с едно улично куче. В таксито на Ирини Жамбонас пък се качва човек от миналото ѝ, когото тя обвинява за злощастната посока, в която се е развил живота ѝ преди повече от 30 години. Тук някои сцени се проточват ненужно дълго и граничат с мелодрамата. И накрая - свещеникът (Добрин Досев), който припечелва допълнително като кара такси нощем, закарва фалирал и тежко болен хлебар (Стефан Денолюбов) до болницата, където ще получи сърцето на Мишо.

Филмът е заснет в близък до документалния стил, от ръка и всеки епизод е един дълъг кадър. Операторът Веселин Христов показва истинско майсторство и това е едно от най-големите предимства на “Посоки”. Благодарение на мобилността и позицията на камерата, зрителят се превръща в пътник във всяко от такситата. Актьорската игра също е отлична и високото ниво си личи особено като се вземе предвид, че актьорите трябва да шофират през цялото време, докато играят. Близо 16 000 км из софийските улици е изминал екипът по време на снимките и подготовката. 

История за надеждата

И в крайна сметка, колкото и отчайващи сюжети да разкрива всеки от епизодите и колкото и на пръв поглед да изглежда като поредния филм, който цели да покаже колко е гадно да живееш в България, в същината си това наистина е история за надеждата. Оптимизмът се крие под пластовете тъга, самота, безпомощност и озлобление, но е там - в съзнаването, че всичко зависи от нас самите и всеки е отговорен за постигането на своето собствено щастие. Всеки има силата да вземе решение дали да скочи от моста, или да продължи да се бори с вдигната глава; дали да таи гняв и обвинения години наред, или да поеме съдбата си в свои ръце; дали да се озлоби в мъката и самотата си, или да запази човечността си; самият той да стане престъпник в стремежа си към справедливост, или да потърси друг път.

 

Една финална свежа глътка надежда дават последните кадри на “Посоки”, където камерата ни поставя на шофьорското място, зад волана, гледайки право напред към белите снежни улици на София.    

Автор

Михаела е медиен професионалист, страстен ценител на доброто кино и вино (най-добре, когато са в комплект), литературата и театъра. Писател, пристрастен към морето и най-добър приятел на чаровен Кавалер Кинг Чарлз Шпаньол.

Напишете коментар