Случвало ли ви се е…всъщност съм сигурна, че ви се е случвало да чуете някоя песен и да си кажете „Леле, колко харесвах тази песен преди, а сега дори съм забравила, че съществува”. И следва последователност от действия, толкова сигурно доказана, колкото математическа теорема.
Намирате песента в интернет под предлог, че искате да я изслушате още веднъж, защото „по дяволите, това наистина ми беше любимо парче, а не съм го слушала от години”…и веднага проверявате от колко точно години. Пресмятате наум преди колко години е издаден албума, от който е песента…вадите ги от своята възраст и точно в този момент се раждат реплики като: „Искам пак да съм на 20”, „Харесвам една и съща песен 15 години, явно съм от хората, които са постоянни”, „Как пък грам не се промених за тези 15 години и съм си все толкова наивна- запеят ми за любов и аз веднага се разтапям”, „Хубави песни правеха едно време, не могат да се сравнят с днешните лирически герои - тревопасни чифтокопитни бозайници и сладки печива с набухватели”.
Аз наричам това явление - синдромът на мелодията. Защо синдром? Защото едно чисто слухово възприятие „раздразва” всички сетива- спомен за аромати на море, парфюм или храната на баба; спомен за докосване, интимност или приятелска прегръдка; спомен за затруднено дишане от вълнението на първата, последната или единствената любов; спомен или безспоменост за световъртеж от една чаша повече, споделена на фона на песента…убедена съм може да допълните още много симптоми на синдрома.
Синдромът на мелодията е като шарката - трябва задължително да минете през него и е рядко срещано да не ви сполети. Колкото по-малки сте, толкова по-бледи са спомените свързани с тази любима песен. Но, колкото по-късно преболедувате, толкова по-опасни са емоциите и по-дълбоки белезите.
И все пак има една съществена разлика с шарката - може да се повтаря многократно.
