Повече от 40 години творбите на Стивън Кинг омагьосват милиони читатели по света. И една книга събира куп известни писатели, режисьори, сценаристи и запалени почитатели, които описват своите срещи с Маестрото на хоръра. Представяме ви "Четем Стивън Кинг" на издателство "Плеяда".
Те са вманиачени по него. Обожават го. Учат се от него. Следят всичките му изяви. Колекционират всички издания на творбите му. Пишат сценарии по книгите му. Режисират ги.
Те са белетристите Клайв Баркър, Стюарт О`Нан, Ричард Чизмар, Кевин Кюгли, Бев Винсънт и Джак Кечъм, изследователите на Кинг Робин Фърт и Роки Ууд, режисьорите Франк Дарабонт и Мик Гарис, Майкъл Колингс, Джъстин Брукс, Ханс-Оке Лиля... Всеки от тях има своя гледна точка към творчеството на Краля, обединява ги голямата благодарност, че са били допуснати в неговия свят.
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: Ханс-Оке Лиля пред VIBES: Какво е да си най-големият фен на Стивън Кинг в света?
Ще прочетем откъси от „изгубени" произведения на Кинг и от неиздавани негови творби, ще пътуваме в Средния свят на Стрелеца, ще проследим как романите на Краля се превръщат във филми... или пък не. Ще получим отговор на въпроса какво е мястото на любовта, секса и брака в света на Кинг и как се живее в паяжина от загадки...
Безценна колекция от размисли, впечатления и преживявания, събрана и подредена от автора на хоръри Брайън Джеймс Фрийман.
--
ПОНЯКОГА
ТИ СЕ ЗАВРЪЩАШ
СТЮАРТ О’НАН
Харесват ми старите. Древните богове, ако позволите да перифразирам Х. Ф. Лъвкрафт. Първите творби. „Сейлъмс Лот“. „Сияние“. „Нощна смяна“. „Сблъсък“. От самото начало Кинг ме улучи право в сърцето, но ще добавя и че тъкмо с тези книги ме „зарибиха“ да го чета. Всички романи от „Кери“, та до „Гробище за домашни любимци“ са онези, към които се връщам отново и отново, моите модели за сравнение, моите жалони. Въпрос на поколение е, така си мисля. Заобичваш книгите, които първи си разгърнал, и то от момента, в който си се запалил по тях. За читателите от по-младото от мен поколение голямата книга е „То“. Харесвам „То“ (харесвам Го, точно така, о, да!), но мога да изкарам шест-седем години, без да пожелая да се върна към каналите и библиотеката или пак да мина по онзи мост.
Както Бен, Бев и Еди ще ви кажат, завръщането е по-различно. Пениуайз е вечното въплъщение на злото, но с него сме стари познайници. Може да не ми е съсед, обаче е неизменна част от Дери точно както шериф Банерман завинаги ще бъде част от Касъл Рок. Да, дебне в каналите, което все още ме изправя на нокти, но не може да ме ужаси, както когато се срещнахме за първи път.
Когато стане дума за гледането на хорър- филми втори, трети или десети път, самият Кинг признава, че тогава не изтръпваме от ужас, а по-скоро възкресяваме спомена от първоначалната уплаха, невероятната тръпка и колко сме се забавлявали. Привична и позната е сцената, в която Майкъл Майърс дебне Лори Строуд по посипаните с есенни листа улици на Хадънфийлд, или мятащите се пипала на Нещото в леденостудения въздух. Повторното завръщане у дома е невъзможно и все пак, като читател, откривам, че винаги се опитвам да пресъздам онзи първи път; нощите, през които като тийнейджър стоях буден до три през нощта, за да следвам Том Кълън из Мормонските планини, и за мен още беше загадка кой е удушил горкото момиче в Касъл Рок. Ще ми се да бродя из неоткритите земи на онези книги, ширнали се пред мен като пустинята, през която Човекът в черно бяга в началото на „Стрелецът“, и всичко тепърва предстои да се случи.
Носталгично е желанието да се върнеш в съвършеното минало – да се озовеш отново в света, който си обичал и изгубил. Знаеш, че ужасни неща ще се случат на Джони Смит, обаче всичките ти любими герои са там, дори омразният Грег Стилсън, всичките ти любими сцени – онези мигове, които още можеш да призовеш в съзнанието си след последното препрочитане на книгата. Ще попаднеш на забравени подробности, хитри трикове, които са запазената марка на Кинг (например киното се нарича „Мираж“), но като цяло пътят ти е познат, заедно с важните забележителности. Сара и алеята в панаира. Катастрофата. Франк Дод, мъртъв на тоалетната чиния с табела на шията, на която с червило е написано: ПРИЗНАВАМ. Знаеш как ще завърши всяка сцена и се привеждаш напред в предвкусване на ключовите моменти – съвсем различно поведение от първия път, когато си разгърнал книгата. Тогава всичко те е държало в напрежение, сцената и действието са били мъчителни, изумителни, естествено са преминавали в изненада и задоволство от разплатата, от умелата развръзка. Сега не по-зле от Джони знаеш какво го очаква. За разлика от него не се страхуваш. Не, всъщност си дори още по-нетърпелив да стигнеш до края. Налагаш си да се забавяш, да извличаш удоволствието от забелязването на дребните щрихи, ироничните препратки, подробностите, които навремето са били широкоизвестни – крайпътните останки от американското ежедневие, – обаче сега принадлежат на музейната сбирка със странностите на онази шантава пост-Виетнам/Уотъргейт-епоха. Променили са се не само ефектите на мащабния сценарий, но и дребните нещица, както и темпото.
Съществува и проблемът, че сега четеш книгата като автор – тя те е вдъхновила да станеш писател – и анализираш дадена сцена или глава, за да разбереш как ги е измайсторил Кинг, как е използвал забавянето на действието, за да създаде напрежение, или как характеризира някого чрез диалога. Преставаш да се учудваш и възхищаваш от някой находчив похват и случващото се се превръща в думи върху страницата, в интервали и пунктуация и вече не си в Отисфийлд с двете хлапета, които намират стърчащия от снега бос крак на Карол Дънбаргър. Седиш на креслото в стаята си и се налага да се отпуснеш и да призовеш отново онзи свят, та да можеш пак да се потопиш в него.
Лесно е обаче, понеже целият е там, истински като къщата, в която си израсъл, или улиците на стария ти квартал, припокрит е с образите на пресъздадените от Кристофър Уокън и Мартин Шийн герои от версията на Кроненбърг, която не си гледал от десетилетие, и от спомена за последното препрочитане – на продъненото походно легло в една хижа, – по време на което през ръждивия комарник нахлуват езерният ветрец и виковете на децата, заиграли се на сляпа баба. Усещането е и неописуемо, и объркващо, все едно си бил пренесен там от машина на времето. Щастлив си да се завърнеш, само дето всъщност не си се върнал – идваш от бъдещето, само на гости си, но в разстояние на неколкостотин страници можеш да се преструваш, че си в миналото и всичко тепърва ти предстои.
Джони обаче знае какво преживяваш. Накрая, в прощалното писмо, което оставя, казва на Сара как понякога му е трудно да повярва, че е имало такава година като 1970-а, обаче на моменти му се струва, че е била вчера. Вчера. Точна така.
„Мъртвата зона“, също като „Трупът“, завършва с горчиво намигване към загадката на Времето и Промяната – на Съдбата, за да сме точни. На Ориста. „Вярно е“, мислиш си ти, човекът на средна възраст, докато преглеждаш последните страници с реклами на другите бестселъри на „Сигнит“, които може да ти допаднат и които днес са забутани в кашона с преоценени издания от миналото, непрепрочитани от никого. Какво е заключението? Нищо на този свят не се губи – казва Джони, - обаче твърде малко неща оставят следа.“ Докато затваряш книгата, си мислиш, че поне тази следа е трайна. Благоговейно връщаш томчето на полицата при другите. Наясно си, че някой ден ще се завърнеш, благодарен, че книгите винаги са ти подръка и те очакват – още докато ги четеш, си наясно и че Кинг продължава да пише нови.
