Отначало изглеждаше като добра идея. Купихме си конзола, втори контролер и най-новия файтинг рубин на гейминг индустрията - Mortal Kombat X. Под “ние” визирам аз и приятелката ми, която имаше навика да изтъква пред мен уменията си във файтинг игрите, макар и това й твърдение да изглеждаше твърде подозрително на фона на цялостната й гейминг култура.
Всичко започна по план. Разопаковахме играта, порадвахме се на лъскавия втори контролер, специално подбран в бял цвят, за да символизира чистата ни любов, и пуснахме диска в конзолата. Game on.
Първият стадий на съвместния ни гейминг бе опознаване на механиките на геймката. Общо взето може да се каже, че и двамата натискахме всички копчета едновременно, търсейки някакъв положителен резултат, тук-таме - и някое случайно комбо, без да имаме ясна представа какво точно правим. И двамата бяхме щастливи, защото се радвахме на променлив успех, а монетата често падаше и върху двете си страни. Животът бе хубав. Животът винаги е хубав, когато и двете страни печелят.
Вторият стадий обаче започна да ни отнема от усещането за равни полюси и хармоничен баланс, който изпълва връзката ни. Както и можеше да се очаква, имайки предвид далеч по-богатия ми опит и гейминг култура, постепенно започнах да навлизам в играта. Вече усещах логиката на механиките, започнах да научавам и някое друго комбо, докато тя продължаваше да натиска всички копчета под предлог, че “знае какво прави”. Понякога женското “зная какво правя” е точно като мъжкото “зная какво правя”, т.е. - не, със сигурност не знае какво прави. В края на втори стадий вече печелех около 70% от сблъсъците ни, започвайки и да забелязвам нарастващото напрежение в отсрещния лагер. Постепенно и осъзнах, че сякаш започвам да правя по-рядко секс.
Трети стадий на нашата Mortal Kombat X одисея се оказа същинско предизвестие за настъпваща буря. Вече бях играч на средно ниво и овладях базовите параметри на играта, докато нейното развитие преминаваше от “натискам всички копчета” до “май разбрах какво прави това копче”, и премина отново през “натискам всички копчета”. По случайност тя успя да разгадае логиката на екс-рея и всяко негово прилагане я тласкаше към кратка, но пък шумна еуфория, която стряскаше съседите, докато аз продължавах да изстисквам health bar-а й с комбота, ъперкъти, навременни grab-ове и специални движения, които все повече успявах да овладея. В тези моменти се чувствах като king of the world, само дето не бях на “Титаник” и не бях благословен с божественото докосване на Джеймс Камерън. И докато 70-те процента на победи от моя страна нарасна до 90, забелязах, че не само правя по-рядко секс, но и вече ям далеч по-малко готвена храна. Интересни съвпадения, казвах си. Но какво пък - дюнерите също стават, казвах си.
Четвъртият стадий на нашето приключение се превърна в етап на осъзнатата реалност. Посредством опитите ми да се пробвам онлайн бързо разбрах, че съм нищо повече от пеленаче в света на Смъртоносната битка, но и все още твърде добър за нея. Да - за нея, чиито авантюри с контролера я правеха по-голям мазохист и от българския национален отбор, правещ опити да се класира на голям шампионат. Разликата е, че т.нар. “лъвове” чат-пат записват и по някоя друга победа, докато при нея гласът на отчаянието вървеше успоредно с нулата, тъжно отразяваща актива й в Mortal Kombat. Мисля, че някъде там дойде и отказът й, съпроводен с обичайното “защо ли се хванах с теб, нещастник” и шумното тряскане на врата.
Сега продължавам да играя Mortal Kombat и не спирам да тренирам, за да пожъна успехи и в онлайн присъствието си на голямата гейминг карта. Разликата е, че вече нямам приятелка. Не правя секс, нито ме перат, нито ям готвена храна. Но пък за сметка на това, успях да направя fatality със Скорпиън в последната си битка, което по някакъв странен начин ме накара да се чуствам отново пълноценен. Стигнах и до важния извод, че когато играеш игри с приятелката си, винаги, повтарям - винаги я оставяйте да спечели.
