Платформите, позволяващи себеизраз в онлайн пространството са безчет, не точно, но изобилно много, предвид виртуалната ограниченост, с която са се сблъсквали например децата на 90-те. Тръпка от висш калибър е да си свалиш две песни за половин час през модема, докато баба Ивана звъни на пожар и после те изказва с дуднещ хрип на майка ти, че не си отговорил навреме. Пък дали да ти прати в крайна сметка тия яйца и луканка, дето не си си поръчал, щото много си слаб, бабе, да не си в депресия.
Да избереш, когато почти нямаш база за читава селекция, ми се вижда много ползотворно за личността. И обратното. Фейсбук е като октопод, чиито коварни, но миролюбиви пипала обгръщат дори дръзналите да възроптаят срещу алгоритмите му. Казвам миролюбиви, защото дори потребителите, които го ползват, за да завиждат и съдят тихичко или да си разтоварят жлъчта, всъщност търсят същото, което и вдъхновяващите мислители – внимание и приемане без или въпреки самосаботажа.
Една гигантска мрежа, пълна със скролващи хора, пияни от себе си, писнали на себе си, мъгляво очертали се. Космос от пърхащи надежди за уникалност и свобода. Болка, провираща се през малки личностни пукнатинки. Защото фасадата ми е по-добра от фасадата ти.
Смисълът се крие в допускането да си себе си, било то слаб или стабилен, нарцистичен или особняк. Личният пример, който мога да приложа, е, че солидна част от приятелите ми, дори собствената ми майка, ме опозна посредством фейсбук. Аз опознах и се сприятелих с немалък брой хора посредством фейсбук. Уча се да не срамувам и заедно с това да приема, че ще бъда съдена.
Една гигантска мрежа, пълна със скролващи хора, пияни от себе си, писнали на себе си, мъгляво очертали се. Космос от пърхащи надежди за уникалност и свобода. Болка, провираща се през малки личностни пукнатинки. Защото фасадата ми е по-добра от фасадата ти.
Да, прави сте, животът е отвън. Всъщност животът е навсякъде, в кафето, което не допиваш, в изкрещяното престани, когато си на предел, в рамката на гоблена над леглото ти, която никога не е попитала през недоумение защо плачеш. Животът е където и когато можеш да правиш каквото и да е, което си наистина ти. Да се свържеш, за да бъдеш чут и все от някого разтълкуван правилно.
И затова си има блогове, но за да се напълнят те, трябва да си достатъчно постоянен и в крайна сметка голотата е еднакво разтърсваща. Все някой дори не знае, че има нужда да разбере каквото имаш да кажеш. Все някой тайно умира да ти помогне. А може би си абсолютно сам. Но не пречи да опиташ, след като живеем в разгърната ера на повече отворени от тряснати врати. Или поне в спиритуалните среди така се говори.
