Не искам да паля излишни огньове. Защото резкият пламък е най-буен, но бързо бива умъртвен. След него остават само мокрите въглени, а тяхното черно не се мие.
Не искам да горя напразно. Например за онези, последвали рациото. Защото те са ходещи ледници, проклинащи страстта, а на тоя свят има повече от любимата им безсърдечност – в мансардите абсент се пие, говори се за вяра и за обич. За приключения, за смисъл… с тъжното съзнание, че реалността е парадокс.
Само по себе си съществуването е оксиморонно. Горенето е порив, който осветява стръмната пътека към пагубата, но пламъците са красиви. И си струва да гориш. Затова са вдъхновяващи нощните пеперуди. Те знаят изначално алгоритъма на екзистенцията: че трябва да летиш към своя порив с ясното съзнание, че ще бъдеш изпепелен.
Да летя към тебе е лесно. Да се възпламенявам, да се превръщам в нежна пепел. Да съм факел, стъпващ по влажния мъх… Далече в облаците и дълбоко сред неизвестността чии територии белязват стъпките ни, сме най-сами и най-заедно. Мъглите не позволяват да узнаем къде свършва пътят, а връхчетата на пръстите специализират в детайлна дактилоскопия. Катерим възвишения в процеса на тиха кондензация, проучваме особеностите на тази ледена тундра и примамваме разгръщането на тайнствен уют. Прегръща ни злокобен Едем, чиято непрогледна белота ние картографираме с вплетени длани - композиция от допир и взор е рецептата за достигане апогея на едно пътешествие преди постигането на крайната му цел. Вертикалът ме препъва и се подиграва със слуха ми. Ласкае гръбнака ми с хладни пръсти и ми забранява кислорода по стръмните участъци. Ала оживявам всеки път, когато издишваш, и следвам сляпо начертаната от теб траектория.
Сред привидната ритуалност на нашата планинска мъглявина огънят лумти с буен устрем и не изглежда излишен. Росата се присмива на вечната ми лековерност и посява малко коренче на страх някъде из моята почва– така дребно, че да не мога да го отскубна, но да чувствам как бавно развива вегетативните си органи. Позволявам да повярвам за кратко в предопределеността – нима трябва все пак всичко да е рожба на случайността? – и си мисля как с моето раждане някаква част от теб се е сътворила у мен, за да бъде моето изначално изгаряне. За какво мечтаеш, когато знаеш, че не гледам? И криеш ли се от страх, че моите копнежи са другаде, или от желание да останеш неразкрит пред мен?
С теб е лесно да съм слаба и астралната ми горделивост бледнее пред удоволствието от новородената ми крехкост. Воалът на сивите облаци прегръща гальовно планинските небостъргачи, сякаш за да ни предпази от спомените, които ще си създадем. И въпреки че след време биха ни болели твърде много, отмятаме булото , за да срещнем щастието, чиято основна характеристика, знаем, е преходността. А без теб е лесно да се съмнявам… Във всичко което е било в твое присъствие. Тогава бъркам твърде кратките ни обстоятелства с фрагменти реалност през процепите на моята вечна летаргия. А дали пък ти си противоречивата сънна парализа, създала ми усещането, че напускам иначе тъй упорития нихилизъм, от който не ми се удава да бягам. Хубаво е накрая да освободя набъбналата през годините слабост.
Дали тия разбъркани тълкувания създават изобщо последователен текст, не знам. Но възникват в полунощите на срастване на двете ми същности. В 00:00 ч., когато нищо не е никъде и никой не е някъде, аз съм все още някъде там . Границата между моето отсамно и моето отвъдно чезне. Сиреч между разума и сърцето (а бягството от клишетата се явява непосилно). И това взаимодействие се случва тъй светкавично, и трае тъй кратко, че проявява признаци на безкрайност. Потъването до колената в капаните от бурени е твърде коректна репрезентация на процесите в мен всеки път, когато се усмихнеш. А психичната реакция в следствие наличието на твоето битие… някъде там… е равносилна с калейдоскопските форми – същинска психеделия.
Бяха ли здраво впитите ни една в друга длани сред мразовития дъх на мъглата истина? Бяха ли?
