Френският е един от онези езици, които не се нуждаят от разбиране, тъй като носят любов и мелодия във всеки свой звук. И дори значението на думите да е мистерия, чувството, което носят със себе си, е достатъчно да изпълни с истинска наслада сърцето. За да усетиш душата на френския, ти трябват склонност към мечтателство и артистична емоционалност. Защото независимо какъв си, какво си постигнал или какви са поривите ти, със сигурност ще намериш част от себе си в красотата на този език, която се явява само при звученето на френските шансони.
Денят е 30-и ноември, годината – 2017. В България се завръща една легенда на френската музика, за да ни направи част от своето прощаване със сцената. 93-годишният Шарл Азнавур осмисля час и половина от деня на стотици българи, копнеещи за допир с неповторим талант. Певецът излиза пред своята публика със скромен поклон, посрещат го бурни аплодисменти и треперещи сърца. Нереални са силата и животът, които гласът му разпраща. Залата гледа през сълзи малкия човек на сцената, чиято гръмка личност обаче вече седем десетилетия подарява на света магична поезия.
Преломната възраст на Азнавур не му пречи да изпълни почти на крака и без почивка своя стоминутен концерт. Той танцува, тича, смее се, чувства и гори с всяка песен. Очите му говорят по-красноречиво от думите, които излизат от устата му, а упоритостта, с която треперещите му ръце стискат микрофона, карат всеки на настръхне и да се замисли за мощта на изкуството. Емблематичното му френско произношение кънти, зрителите шепнат текстовете на всяка от песните, сред които са 'Parce que', 'Les Deux Guitares' и легендарните ‘La Bohème’ и ‘Emmenez moi”, които бележат емоционалния завършек на последното за България представление на Шарл Азнавур.
Отново с поклон той си отива от сцената, а публиката се изправя на крака с неспирно ръкопляскане. И остава така за дълго, надявайки се на още. Българите не искат да се разделят с музиката на великия артист, пеещ за изкуство, бохемство, Монмартър и любов. Залата е вече тъмна, вратите към изходите – отворени, но никой не помръдва, защото това ще значи край на вълшебството. Но дори със сълзи на очите и с шепота на френския шансон, които остават завинаги, всяко щастие трябва да приключи. А посланието на Азнавур остава в съзнанието на всеки: „Живейте днес. Утре, кой знае?“
Коментари