Стелиан Радев е родом от Русе. Завършил е НАТФИЗ и е познат на публиката най-вече заради ролята си в "Дневникът на един луд", за който получава награда за мъжка роля BGMOT Габрово 2016, както и номинации "Аскеер" и "Икар" за дебют. Срещаме се на по чаша чай, за да си поговорим за изкуството, сцената и лесен ли е пътят на артиста.
Завършил си НАТФИЗ, специалност „Актьорство за драматичен театър”. Разкажи ми как стигна от Русе до Академията?
Бях 9 клас, когато заедно с баща ми и негов приятел прекарахме Нова година заедно. Явно съм ги забавлявал, защото няколко месеца по-късно баща ми ме записа на кастинг. Така започнах да играя в школата към Русенския театър. Тогава не знаех, че искам да ставам артист. По-късно обаче гледах моноспектакъла на Камен Донев...и спрях уроците по английски. (смее се)
НАТФИЗ е преживяване, което до голяма степен ме е изградило като човек. Това са 4 години, през които живееш в един вакуум. Загубих много приятели и може би така се отсяха най-правилните, с които продължих да общувам. Сигурно повечето хора формират някакви групи по време на обучението си, но ежедневието им не се променя драстично. НАТФИЗ е нещо различно, особено когато идваш специално от друг град, животът ти започва да се върти само около него, без почивка, по 13 часа на ден, случвало се е дори да спим в Академията.
Трудно ли е да си актьор?
Бих казал, че е интересно, защото не е лесно. Има ги моментите на трудност, когато си обезверен и искаш да зарежеш всичко; когато се сравняваш с другите, които ходят на работа, изкарват някакви пари, кой е повече или по-малко щастлив.
Има ги и възходите - когато изиграеш едно представление и усетиш, че публиката е разбрала това, което искаш да й кажеш; че по някакъв начин си вкарал нещо в душите на хората, а и в твоята собствена – тогава си казваш, че има смисъл, колкото и да е трудно.
Призвание ли актьорството?
Мисля, че трябва да бъде призвание, на сцената се излиза с някаква мисия. В действителност всеки актьор трябва да носи в себе си ижеланието да бъде център на внимание, за да изпитва удоволствие, но само това не стига. Трябва и да намираш смисъл в това защо си там, да имаш какво да кажеш на публиката; в противен случай мястото ти не е на сцената.
Играеш вече 3 години постановката „Дневникът на един луд” по Гогол в Театър 199, за която имаш номинации "Икар" и "Аскеер" и награда за мъжка роля. Какво е усещането да си сам на сцената?
„Дневникът на един луд” е моноспектакъл и вероятно най-трудното нещо, до което съм се докосвал в артистичната си кариера. Когато нещата на сцената не се получат, няма на кого да се сърдиш. Ако успееш, аплодисментите са за теб, ако ли не – вината си е твоя. С времето дори става по-трудно, защото знам какво ме очаква на сцената и настройката отнема повече усилия.
Спектакълът е дело на Нина Димитрова, като в сценария са включени и елементи от други произведения на Гогол.
Всеки път усещането е различно. Понякога моето лично настроение повежда представлението в една посока, друг път публиката, със своя собствен заряд, възприема различни неща. Мои приятели, които са гледали постановката няколко пъти, са преживявали сюжета и репликите по различен начин.
Спомена личното настроение. Емоциите на един актьор помагат ли му на сцената, или по-скоро пречат?
Нож с две остриета е – може и да и ти помогне, може и да ти попречи. Има една приказка, че когато влезе в театъра и си остави палтото на закачалката, актьорът оставя и проблемите си там. Невинаги обаче е толкова лесно. Убеден съм, че не всеки път съм успявал да го направя.
Занимаваш се и с музика – с групата The Gentlemen подгрявахте Стефан Вълдобрев по време на лятното му турне. Сами ли пишете песните си?
The Gentlemen е сравнително нова група, но за нас беше голямо изживяване да бъдем част от турнето на Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени. Най-хубавата част беше, че ни викаха на сцената за последната песен, когато вече цялата публика е екзалтирана. В Маймунарника в София например свирихме пред 3 хиляди човека. На финала на концерта Стефан Вълдобрев ми подаде китарата си, а самият той хвана акордеон. Усещането да стоиш на сцената редом до музиканти като Миро или Иван Лечев е невероятно.
Иначе повечето песни, които свирим, са на Николай Стоянов, познат на публиката от Революция Z и ролите му в Младежки театър. Има и такива, на които музиката и текстът са мои, а аранжиментът е на групата. Когато си написал нещо и си вложил част от себе си вътре, а твоите приятели го поемат и доизградят, чувството е много яко. Те са първите хора, с които съм си споделил написаните песни.
Музиката за мен е хоби, което имам нужда да правя, защото така се освобождавам от мисли и емоции.
И музиката, и театърът са свързани със сцена. Какво не знае публиката за сцената?
Публиката може би не знае, че прожекторите много блестят в очите (смее се); че рядко можеш да отчетеш или видиш конкретни лица, освен ако не си много спокоен и не се вгледаш хубаво. Също така зад всеки проект стоят много хора, които обаче остават зад кулисите.
Зрителите не знаят и че когато светне дежурното осветление и изгаснат прожекторите, тогава театърът свършва и цялата магия, която ние на сцената изпитваме и случваме, спира. Другото е, че без те да влязат в театъра, тази магия я няма. Да, ние репетираме, готино е , забавно е, подреждаме някакви съчки, но те са тези, които идват и запалват огъня.
Разкажи ми за новата си постановка "Кралят Елен".
На 19 януари ще играем "Кралят Елен" за втори път в Театър "Азарян" и осми път на сцена. Проектът е дело на моята колежка от Академията Анастасия Събева. Започнахме с идеята за тру̀па, която пътува с изпокъсани стари костюми, дървени пушки и всички вещи на гърба си, и няма търпение да намери публика. Събрахме се познати хора и приятели и решихме да реализираме идеята.
Имаше много трудности, в началото нямахме нито бюджет, нито къде да репетираме. Някои от актьорите се отказаха, но в крайна сметка успяхме. Дойдоха хора от различни театри, харесаха ни и ни предложиха да го играем на голяма сцена. Аз съм много радостен, че това се случи, защото е доказателство, че независими проекти са възможни и се случват. Не е лесно, но накрая всичко се отплаща в усещането и емоцията; казваш си „точно за това съм тук!”
Как би описал театъра с 1 дума?
Не искам да мисля, че ходя на работа, когато правя театър. Театърът е свят, в който живея и ми дава възможност да изпитам неща, които в истинския живот, поради това, че е твърде кратък, не могат да ми се случат. Театърът за мен е бягство от реалността.
Снимки: Славея Йорданова, личен архив