Като киноман винаги ми е било интересно да науча повече за личността на любимите си режисьори. Когато разбера възходите, но и трудностите, през които даден човек на изкуството е минал, получавам още по-ясно разбиране какво иска да изрази чрез творчеството си.
Именно затова започнах да си купувам книгите от поредицата за кино библиотека „Амаркорд“ на издателство „Колибри“.
Една от книгите е тази за Полански, озаглавена „Роман за Полански“. Името на Полански от години предизвиква противоречиви реакции и разделя публика и медии на две. Той е или обичан заради изкуството, което прави и всичко останало няма значение, или мразен заради проблемите и слабостите в личния му живот.
За мен Полански е един от гениалните режисьори на нашето време, а личният му живот – сам по себе си достоен за сценарий. Дълго време четох откъси от случванията в живота му в медиите, събирайки фрагменти ту от личните му драми, ту от филмите му. Опитвах се да сглобя живота му, за да разбера мотивациите и поривите в творчеството му.
Крайната ми спирка след като се разочаровах от последния му излязъл филм: „По действителен случай“, беше именно книгата на издателство „Колибри“.
За мое огромно учудване в книгата си Полански не спестява на читателя нито възходите, нито паденията си. Тя представлява автобиография, писана в началото на 80-те години.
Темата за сексуалния тормоз в Холивуд е доста актуална напоследък, а Полански дава мнение и разкрива своята гледна точка много преди разразилите се скандали и #MeToo инициативите.
Освен това в „Роман за Полански“ авторът разказва за детството си в окупирана от нацистите Полша, убийството на бременната му съпруга Шарън Тейт и обвиненията за изнасилване на малолетна. Неговата гледна точка е искрена и човешка, а книгата е писана непосредствено след ареста му, в края на може би най-тежката фаза в живота му и преди да срещне настоящата си съпруга Еманюел Сене, с която създават семейство и деца.
Лесна за четене, „Роман за Полански“ е един анализ, който Полански сам прави, а това е най-трудното – да признаеш греховете си и да опиташ да намериш покой със самия себе си.
Дали режисьорът на „Бебето на Роузмари“, „Китайски квартал“ и „Пианистът“ успява да намери собствения си душевен мир, читателите могат да прерценят сами.
