Автобусът скърца по калните пътища, светлините на нощта се размазват по стъклото: в очите ми кървят сълзи, а първоизточникът е сърцето. С перманетнта меланхолия и необуздана влюбчивост потъвам в шала, за да се престоря, че седалките край мен са празни. И стискам клепачи, за да си спомням… всичко. „Son mystére“ (неговото тайнство) звучи бавно и красиво, носи от никога неугасващия артистизъм на френската скръб.
На някого би му се сторило, че всичко, за което пиша са дъждовните улици, ала е трудно да се припозная другаде. Защото самотността се усеща най-силно в градския транспорт, в компанията на десетки непознати. А самата самотност бива осъзната като любовна щом желанието за самота се появи винаги когато него го няма.
На някого би му се сторило, че всичко, за което пиша са дъждовните улици, ала е трудно да се припозная другаде. Защото самотността се усеща най-силно в градския транспорт, в компанията на десетки непознати. А самата самотност бива осъзната като любовна щом желанието за самота се появи винаги когато него го няма.
В сезона на лалетата е най-приятно да се подаряват букети, но поднасянето им е придружено от странната тъга по това, че ще принадлежат другиму. Няма да останат в буркан върху бюрото, където ще хвърлят бледа сянка в следобедните часове, няма да намерят място в „собствената стая“, която пази твърде много картички с обяснения и хербаризирани цветя – все сувенири от предишни любови. Тук е моментът, когато връхлита фактът, че един стар автобус и някакви си лалета са достатъчни за поредното самозатваряне в затвора на несигурностите ми:
Животът ми е застинал в епохата на Романтизма, а пък аз вече споделям твърде много прилики с Новалис и драматичния му порив към Любовта и Смъртта. Не за друго, а просто защото романтиците са привърженици на това, че съществуването е едно непрекъснато страдание, провокиращо множество изящества под формата на изкуство (най-често поезия), а ние трябва единствено да му се наслаждаваме - парадоксът е в своята цялост. Тук съвсем приятно и навреме се намесва и песента „Bin ich nur glücklich, wenn es schmerzt“ (само когато боли ли съм щастлива), чието заглавие е един твърде реторичен въпрос.
В отсамния свят междучовешките релации са твърде обременени от рационалното – затова се стремим към отвъдното. Там тълкуването загубва своята необходимост, но цената, която трябва да се плати е твърде висока за някои. Заплетеността при хората, що се отнася до първичното, чувственото, се е превърнала в предпочитана пред голотата на общуването. Интимността не е интимност, слабостта е недъг, а любовта е сквернено понятие. Ще ми се да кажа, че съм извън тази матрица на преобмисляне на битието, ала фактът, че току-що нарекох любовта понятие, говори за така машинизираното протичане на философстването ни. Тук можем да се запитаме, не е ли процесът на мисленето и изобщо явлението съзнание, точно един автомат с определен начин на работа? Абсолютно е така. Ала емоционалните феномени в живота на човека, са дар, чието обяснение е напълно излишно. И тъкмо от тази склонност към търсене на отговори е нужно да се освободим. Чувстването може/трябва да бъде само неограничено, волно и неинтерпретирано, а мисълта, със своите безспорно съществуващи полета на изява, няма място по пътя на сърцето.
Онова, което е тъй наложащо да се схване от нас, обърканите от множеството информация човеци, е, че разходът на енергия при влагането на твърде много чувства (ако изобщо е възможно това) никога не е безсмислено. Защото именно в това да сме емоционални, се крие истинският ни талант. И въпреки че сме прекалено добри в анализирането, синтезирането, дедукцията, индукцията и останалите подобни термини, тясно свързани с разсъждението, на нас те не са ни така необходими и вълнуващи, както екстазът, сантименталността и чистият патос. Нищо не може да надмине истинската страст, чийто първоизточник е напълно неизвестен и научно необясним. Точно там, в същинското незнание, се таи мистичността, която поддържа виталността. Не случайно се привличаме от онова, което не познаваме и което не ни позволява да бъде изяснено веднага.
В този смисъл пускането по течението е най-хубавият подарък. Изправен пред абсолютната мистерия в лицето на отсрещния, не бива да се посяга към психоатаките и методите за разгадаване на онова, което се крие отвъд очите му. Но за това се изисква проява на огромна слабост, която е и символ на изключителен кураж, а повечето от нас са неспособни на това да признаят своята чупливост. Интимността е да позволиш някому да те нарани, да го удостоиш с честта да бъде този, който ще е причина за болката ти. Усещането на нечие присъствие, което е дефиницията за уют с лек привкус на меланхолия, е абсолютната индикация, че това е човекът -правилният, както обичаме да го наричаме, въпреки че такъв няма. Правилно, добро, вечно са думи илюзии, които конструираме, за да бягаме в упование от житейския парадокс. Но влюбването след познанството с него, макар и твърде трънливо, е най-истинско и именно тогава разочарованията, огорченията и страховете са простими, любими… необходими.
Правилно, добро, вечно са думи илюзии, които конструираме, за да бягаме в упование от житейския парадокс. Но влюбването след познанството с него, макар и твърде трънливо, е най-истинско и именно тогава разочарованията, огорченията и страховете са простими, любими… необходими.
Автобусът застива на една от многото си спирки. Чувствам внезапната потребност да сляза. Ромонът прераства в буря докато пуша цигарата, упорито пазеща пламъка си под тежките капки. Несигурностите липсват сега, отстъпили плавно мястото си на една благосклонност. Acceptance. Онова, което до този момент така се отличаваше от моето същество, ме е научило да го приема безропотно и без усилие. И отсъствието на лалетата не е от значение вече. Търсенето на смисъл е загуба на време, намирането му пък е ненужно. С възникването на това елементарно прозрение възниква и осъзнаването: значи наистина е Любов.
