Филмът на Клинт Истууд 15:17 до Париж е разказ по действителен случай. Сценарият проследява опита за терористична атака на влака от Амстердам до Париж през лятото на 2015-а. Трима американци предотвратяват трагедия, след като успяват да спрат и обезоръжат терорист.
Такава история обещава голям филм или поне такъв, който заслужава внимание и гледане. 15:17 до Париж, обаче не оправдава тези очакванията.
На първо място, сценарият. Или по-точно липсата на такъв. Сюжетът проследява тримата американци, Алек, Спенсър и Антъни, от тяхното запознанство като деца, до момента, в който се озовават във влака за Париж. Протагонист липсва, въпреки че вниманието по-скоро е насочено към Спенсър и неговия път. Множество сцени не играят никаква роля за развитието на действието, просто са там, за да запълват времето. Същото се отнася и за репликите, от сорта на: „Значи тук живее папата“ и виждаме Ватикана, „ето го Колизеума“ и отиваме в… Колизеума. Цялата обиколка, която проследяваме в Рим, Венеция, Берлин и Амстердам е празна плънка на несъществуващ сценарий.
Друго слабо звено за мен представляват актьорите. Тук е мястото да отбележим, че тримата американци-герои играят себе си във филма. Съответно тяхната професия не е актьорската и това си личи. Все пак нека не забравяме, че най-трудната роля е да играеш самия себе си.
Заглавието, както и жанра, обещават трилър, мистерия, напрегнатост, очакване, но нищо от това не се случва. Сцената, на която е основана цялата история, а именно спирането на терориста, е много кратка и е чак на финала. Сякаш тя е малка част от цялата картинка. Нямаме усещането, че тя е причината за целия филм.
Историята е плоска, дори когато обезоръжават терориста, сякаш се случва нещо съвсем естествено, в реда на нещата. Може би ако беше документален филм, тогава щеше да предизвика повече емоции. Но когато си Клинт Истууд можеш да си позволиш на направиш документален разказ с претенции за касов филм.
Не обичам да давам негативни мнения с лека ръка. Зад всяко изкуство стои мисъл, чувство, пот и труд. Най-лесно е да оплюем и да кажем „не става“. Затова ще завърша така: Клинт Истууд е доказан режисьор и е сред най-добрите в бранша. Той се опитва да предаде историята по начина, по който се е случила. А именно: най-обикновени хора извършват нещо необикновено. Не е нужно да разкрасяваме сюжета повече. Той е достатъчно достоверен, истински и не е необходимо да се превръща в холивудски блокбъстър за супергерои от рода на Супермен, капитан Америка, и т.н. Просто една действителна история, разказана такава, каквато е. Нито повече, нито по-малко.
