В края на май писателят Радко Пенев гостува в Стара Загора. До сега не е посещавал града, въпреки че като млад е имал гадже от тук, но пътищата им се разделили, когато е влязъл във военноморското училище. Което след това завършва и в момента е офицер. Но, както сам казва, да си капитан е призвание, а да си писател е страст. Възприема се по-скоро като писател, който е станал военен, а не обратното, тъй като още от малък е дописвал края на книгите, чийто финал не е харесвал. Имал си е тетрадка, в която е вписвал своята гледна точка така, както на него му харесва.
Сега, като пораснал, има вече две книги, чийто финал е по вкуса му. Дори казва, че пише първо края на историите си и след това започва с началото. Знае приблизително репликите, с които завършва книгите си. Ако трябва да разнищим съдържанието им, дори епизодите в тях са в този стил. Започва с крайната сцена и след това ни превежда през случките, с които се е стигнало до там. И въпреки това те държи в напрежение през цялото време, не знаеш какво ще изскочи от следващата страница. Което пък те кара да четеш още по-задълбочено.
Според него това, че е военен, му е помогнало в начинанието, тъй като дисциплината помага за написването на книги. Казва още, че „писането не е само въпрос на вдъхновение, изисква се и много конкретна, целенасочена работа, свързана с дисциплината. Да си наложиш да седнеш и да пишеш. Но трябва да имаш и история, която да разкажеш.“
Сред книжните медии е известен като „българският Дан Браун“, но той не иска да се възприема като такъв. Ласкае се от сравнението, само защото той е много успешен автор, но е и комерсиален, а Радко Пенев се старае да страни от комерсиализма.
Аз бих добавила, че Радко Пенев е страстен писател, говори за творбите си с любов. Не пише, просто за да издава, а за да разкаже историите си. И по двете книги е работил усърдно, с много проучвания и огромно внимание към детайлите.
„Ритуалът“ и „Грехът на Лилит“ са две отделни книги, не ги възприема като поредица. Единственото, което ги свързва, са главните действащи лица, както и женското начало. Могат да се четат независимо една от друга, но аз съветвам да се прочетат и двете. Има на какво да се научим от тях. А и са вълнуващи приключения.
Като всяко дете е търсил своите герои и ги е открил в тракийските митове, което е било двигател за написването на дебютния му роман. А втория пише заради въпросите, които възникват, след като прочита библията, в която намира противоречия. От чисто любопитство започва проучванията си на тази тема, която се превръща в сюжет на „Грехът на Лилит“. Върти се около религията, божественото и свръхестественото. Въпреки че авторът признава, че „не вярва в свръхестествени неща, има само необяснени неща.“
А „вярата ни помага да оцелеем, помага ни да се справим с предизвикателствата на живота. Вярата помага да разбереш, че препятствията могат да бъдат преодолени. Вярата е състояние на психиката, която ни помага. Тя ни различава от животните. Не инстинктите, а вярата, че можеш да направиш нещо. Вярата може да бъде вяра в себе си и собствените си възможности, а не в само в сила от свише“. Според него Господ не е всемогъщ, а защо е така е разкрито в книгата му „Грехът на Лилит“. Не вярва в религиозните догми, но вярва в хората.
Третата му книга е в процес, но не знае дали ще я завърши. Тя, изглежда, ще бъде много личен проект, много дълбока история, коренно различна от тези до момента. Не е сигурен дали ще я издаде, за да не нарани читателите си, които биха се припознали в нея. Ние, феновете му, се надяваме да го направи, като обещаваме да не се обидим, а да я оценим подобаващо. Личното му отношение към книгите се усеща, и ние като читатели влагаме също такова в прочита.
В момента е зает в професионален план, но при първа възможност ще се върне към писането.
Личното ми впечатление от срещата е, че е един изумителен човек, много земен и изключително ерудиран. Радвам се, че успях да се срещна с него, изпълни една моя мечта, а той мечтае за щастие и ние му го пожелаваме в изобилие!
