Бокс офисът очаквано е разпарчетосан от перлата в короната на Marvel, която в третата си част отново събира цялото не кралско, а космическо войнство срещу прото злото, понечило да сложи ръка върху Вселената, но по един твърде неконвенционален и дори философски начин, за който ще стане дума след малко …

Но само като погледне филмовия плакат, зрителят може да се пообърка не просто за водещия персонаж, но изобщо кой кой, кой срещу кого е и кои точно бяха този, тази и това. Е, разделенията между отмъстителите-добротворци от предишни продукции на Marvel са преодолени и те са принудени да се обединят срещу настъпващия Танос.

Неслучайно, “Avengers” 3 е най-дългата лента в историята на гигантското кинематографично студио, брояща цели 156 мин, с 9 повече от предишния самодържец на този рекорд “Captain America: Civil War” (2016). И няма как да е иначе – пердахът се води на цифра планети и в космическото пространство помежду тях. Сечта се разгръща на няколко фронта, за да се обедини в задължителното “всички добри срещу единия много лош“, като при първите е наистина важно да загърбят междуособиците помежду си и да … победят, разбира се. Но точно това пуканково драматургично “grand finale” e проблематизирано …

И тук, понеже останалото сякаш е ясно, ще отговорим на въпроса кой е водещият персонаж и ще задълбаем в неговата вътрешна логика и мотивация. Парадоксално, това е тъкмо Танос, номинален, митологичен и поведенчески инвариант на Танатос – древногръцкия бог на смъртта.

Танос обикаля и воюва с галактиката, за да събере всички Камъни на Безкрайността (infinity stones). Ако успее в тази своя мисия, той ще може просто ей така да затрие половината живот в съществуващия свят. Което си е неговото изначално съкровено желание. Защо то е толкова гранично, някакси механически, математически опростено – бам и половината същества изчезват? По Фройд, всичко лежи в преживяното минало, което в някакъв смисъл е винаги детство. От разказа на злодея разбираме, че някога неговата планета е процъфтявала в задоволеност и охолство, но пренаселеността е довела до разпад. Впрочем, реален и исторически проблем за империите и света днес. Защото с увеличаването на населението се увеличава и потреблението, което ще рече – ресурсите намаляват.

В този смисъл, комерсиалният, анимиращ “Avengers” отправя и общовалидно послание по глобаните проблеми, но го прави и на втори план през образа на Злодея: Във време разделно, винаги има потенциал да се появи могъщ властник с болни амбиции и помрачен ум, който да предложи външно-оправдано решение на кризите, което обаче същностно е чудовищно.

Танос е метафора  на диктаторите и диктатурите, които преживяхме.

При тях винаги има представа за нещо “добро“, което трябва да се наложи на всички. В това “добро“ има някаква логика, но то изисква да стъпва по детски пръстчета и да убива, за да се самореализира, или по-скоро да реализира тъкмо представата за справедливост и вселенско равновесие на Идейния си носител. Това е тирания на собствените ценности, които обаче не са универсални. Това е добро, което е Зло.

И разбира се – всичко е лично. До болка и до смърт лично. Както и в големите исторически разкази. Тук Танос преживява болезнено връзката си с доведената дъщера Гамора, която е от другия лагер. Един от Камъните на Безкрайността е този за разполагане с душите. Той се взима трудно – изисква жертва на нещо или някого, който истински се обича.

Може ли мразещия всички и всичко злодей да обича? Парадоксално, за да реализира своя план по изтребване на половината живот, той трябва да изпитва искрени чувства на любов към само едно-единствено същество. И кое надделява – егото по реализиране на себе си или отдадеността на другия? И каква любов е, ако все пак е първото? Все интересни въпроси …

Но всеки случай е готино, че Братята Русо като режисьори навлизат в персоналния свят на Злодея – в спомените му по отминалото безметежие, във връзката му с Гамора, във вътрешните му мотивационни чаркове. Има и известно съчувствие в подхода към него, което разбива клишетата в онова, което трябваше да бъде Клише на Клишетата. Та, не бързайте да вкарвате “Аvengers” в някакви тъпоумни рамки. Изчакайте поне до финала, който е, дори можем да кажем, озадачаващ. Вярно, така отваря към вече анонсираната 4-та част, но и вика размисъл.

Автор

Ангел Иванов е завършил Журналистика. Години наред е бил сценарист на едни от най-гледаните тв предавания в българския ефир. Пише тук и там, което ще рече в различни печатни и онлайн издания. Харесва Джеръм Селинджър, Пинк Флойд и Дейвид Финчър. И други. Чувства се като състезател по спортно ориентиране, който се е загубил в хотела сутринта след закуска, преди старта на надпреварата.

Напишете коментар