Пролетта ме дърпа за ръкава през отворения прозорец, изважда грижливо прибраните кичури коса и си играе с тях, гъделичка ми ходилата и не хае, че трябва да работя; пременена е в сладко очакване и никак не й се скучае.
Почакай ме, Пролет, още час и ще се гоним по сивите булеварди, докато съвсем разпилееш косата ми и остана без дъх да те вдишвам; дай ми поне ден да изхвърля всички задушаващи дрехи и най-накрая да си сложа обувките, с които се следват мечти; седмица само почакай да се събудят от дългия сън сетивата, да се стопи и последното парче зима и да разцъфне на свой ред градът.
Тогава ела и пак ще бъдем приятелки, нищо, че толкова време те е нямало; ще вървим за ръка, докато не оставим бели листи, непокрити от думи и цветове; ще ми разкажеш за всичко, а светът ще изглежда необратимо и единствено наш.
Виж, купила съм лалета, знам колко са ти любими; небето синее, време е да се сбъднат щастия.
Добре че дойде, Пролет. Извинявай, че съм спирала да те чакам.
Автор
Ивалина Саралиева
Ивалина Саралиева обича да гледа черно-бели филми, да чете Фитцджералд (и Моъм, и Оруел, и Удхаус), да пише писма, да свири Шопен, да ходи на театър. И още блестящи неща, печени неща (най-вече кестени), сладки неща, тефтери, всичко на точки и разпечатани на хартия снимки. Пише, защото вярва, че между редовете човек може да скрие не само смисъл, но и себе си.
