Панелки, претъпкани трамваи, игри до късно на улицата и спокойни следобеди. Идилията на социализма крие своята красота и определя развитието на една нация. И какъв по-добър начин да открием истината и духа на една ера от това да се поразровим в архивите на артистите? Ето няколко забравени имена, които си заслужава да бъдат припомнени:
Текла Алексиева и нейното “Ежедневие” дават една невероятна представа за затишието и спокойствието на един период. В нейното творчество можем да намерим хора, застинали в трафика или просто сюрреалистични обложки на корици към издание “Галактика”.
Румен Гашаров - “Час пик”
Като граждани на столицата ежедневно се налага да се тъпчем в градския транспорт, но това, което прави тази картина толкова уникална, е изобилието от персонажи и тоналността, в която те са представени. Единствено детето е цветно на фона на всички сиви хора, което кара зрителя да се замисли за символиката на децата в този период и нагласата на творците за бъдещето на родината.
С “Автопортрет” Лиляна Русева изважда на показ жената-домакиня и монотонията, в която тя е застинала. Макар и автопортрет, в картината няма нищо, което да свързва жената с изкуството, а по-скоро цели да покаже начина, по който артистите са преживявали и са виждали действителността и как тя респективно се отразява в творчеството им. Естествено, на показ са сините тонове, което от своя страна индикира тихата тъга, която е обзела не само тях, но и всички хора.
Безвремието е ключов елемент в “Служебен рейс” на Вихрони Попнеделев, който излага на показ меланхолията, макар и на път. Дори с изгряващото слънце (а може би тепърва залязва?) на заден фон, персонажите продължават да се унасят в сън и да съществуват под заклинанието на един кръговрат, който наричаме живот.
Монотонията е също толкова добре засегната и в “Чардаш” на Андрей Даниел, където празникът и делникът се движат еднакво бавно и тъгата и безвремието са ключови части от едно ежедневие.
Милко Божков задава въпроса “Чуваш ли как скърцат въжетата?” като прекрасна препратка към едно изгубено детство. Отново тоналността е ключова за цялостното усещане на творбата и ни кара да се замислим за детството, което сме имали и което отдавна сe e изпарило от съзнанието ни.
Всички тези творби, а и още безброй много представят един стар свят, една заключена врата, чийто ключ е именно изкуството - свидетелство за живота на хората и за народния манталитет. Но като оставим настрана красотата на картините, какво остава от тях, когато са оголени от боята и труда; от усещанията и емоциите? Учат ли ни на нещо за нас самите и за историята ни, показвайки суровата действителност за едни животи, които са изградили това, върху което стъпваме? Разгледайте отново картините, почувствайте, потопете се в тази “архаична” вселена на социализма и намерете отговорите, които търсите.
Откриваща илюстрация: Зоя Черкаская
