Вече втори ден вали, тихо и без да спре. Така разбирам, че не е лято повече - не заради дъжда, а как вали. Не е онази небесна караница, която нажежава асфалта, сетне руква и с тътен осветява нощта. Не, това тук е приказка, бълбукане на кана с ментов чай, отмерени удари върху клавишите на пишещата машина. Това е френски джаз, на пиано, ритмични стъпки с оксфордки по мокрите улици на града и подритнати нападали кестени. Това е есен, сърдита, неизбежна, неканена, но все пак добре дошла. Най-вече заради ментовия чай.
Всичко тактува, наред с дъжда. Подреждат се ритмично ангажименти, събития и задачи и рисуват по календара дневния си ред, за да не остане свободно време за мисли по лятото. Послушни падат листата, пак в същото темпо, докато дрехите маршируват между гардероби и скрити рафтове, запазени за "догодина".
Светът наоколо се подрежда наново, след сладкия хаос на лятно безделие. Звучи Ерик Сати, носталгично и с обещание; новите книги вече са подредени върху нощното шкафче, има и нови обувки, и нова прическа; ухае на див джоджен и пресни орехи.
Чаят ври. Потропвам тихичко в ритъм, тайно от лятото в мен.
