Връщам се по празници и в дългите делници, когато пораснали грижи ме застигнат и развързват обувките ми, а чантата ми натежи от сметки, покупки и разочарования. Връщам се, когато няма нищо за вечеря или съм преполяла цветята и не знам как да ги спася. Връщам се, когато стане страшно или студено.
Градът ме прегръща като стар пуловер с изтъркани лакти, избледнял от толкова чакане. Познавам изоставените му тротоари и забравения момичешки смях, отеквал над тях; мои са сенките, запечатани по ъглите му: тук бях на 15 и тичах в дъжда, тук бях галерист, тук танцувах.
Ученически мечти, в умалели, откровено лошо съчетани дрехи, се реят безцелно, с етикет „невъзможно” върху челата си; за тях няма място където живея сега. Сочат сенките и им се присмиват; порастнали са достатъчно, за да знаят записаното в училищните им тетрадки няма да се сбъдне. Сочат и мен, придружена от новите си „мечти” – приоритетите, и извръщат глави настрани.
Разбира се, те не знаят. Не знаят присмехът им отеква във всяко делнично главоболие, а етикетите по челата им не написах аз; не знаят, че бюрото в офиса схваща не само рамената, но и душата ми; че съм изморена от порастване. Свалям часовника и нервно въртя стрелките му наобратно; от рафтовете политат книга след книга с отметки и бележки по страниците; пърхат картички с обещания. Какво исках, когато бях голяма колкото сенките, преди отговорностите да ме настигнат по пътя оттук към сега и да ме задърпат грубо; преди ежедневието да вдигне ръка пред мечтите, хукнали след мен, и да възкликне „невъзможно”? Това искам да си спомня. Изчета ли тетрадките, ще знам накъде съм в сегашно време, но обикновено успявам да прелистя само страница-две, мечтите не са съгласни на повече. Сдобрим ли се с тях, сигурно ще ми мине и ще спра да дълбая в душата си.
Нося куп оправдания, но ми обръщат гръб всеки път; откраднали са тетрадките, които носехме заедно, а аз вече все по-трудно си спомням какво пишеше вътре.
Изчета ли тетрадките, ще знам накъде съм в сегашно време, но обикновено успявам да прелистя само страница-две, мечтите не са съгласни на повече. Сдобрим ли се с тях, сигурно ще ми мине и ще спра да дълбая в душата си.
Обратно към „сега”. До следващия път, когато износя до скъсване примирението си. Градът се смалява с всяко ново завръщане, аз пораствам; лутам се между назад и напред и уча наизуст коя бях. Случи ли се, ще спре да тежи. И може би ще се науча да гледам цветя.
